Андрея Илиев - Реваншът на Тангра

Но те бяха млади и зелени като него и не питаха.

Главният вдигна маската си — оказа се негов връстник.

— Аз съм Арбуга 51 51 Арбуга — легендарен герой; другото име, с което е известен е Тарвил. Може би популярното име Тервел в нашата история идва от него. и съм от рода Урми 52 52 Урми — едно от староунгарските племена, участвало във формирането на българската народност. Прославило се с войнствеността и мъжеството си. От него произлязъл терминът чирмиш — войник, опълченец. .

Значи свои… И в същото време не толкова близки, че да го познават.

Родът Урми е от племето Имен и води началото си от първия син на Боян Имен — Лаиш. Търсейки изчезналия си брат Жи-Учек, той срещнал красивата девойка Лебед и се влюбил в нея. Оженил се за нея и създал нов род, който тачи красивата бяла птица за свещена. Бе загинал, за да спаси от смърт Иджик — основателя на рода Дуло. Урми и Дуло никога не бяха воювали един с друг. Дори когато по времето на хан Джилки хитрите хинци бяха подхвърлили убит с хонска стрела лебед в техния боен стан, те се бяха обидили и напуснали войската. Но не бяха вдигнали меч срещу братята си.

— Ние сме разезд на славния турански цар Аламир 53 53 Аламир — прабългарското прозвище на Искандер Зулкарнайн (Александър Македонски). . Той събира огромна армия, за да премине Железните врати и да завладее земите на Златния кладенец. Чувал ли си за него?

Разбираше, че знаеше за туранците и Аламир. Знаеше много и за Златния кладенец. Злите йореги пуснали фитила на злощастния алп Куян, че ако открадне очите на алп Барис, ще стане най-могъщ сред събратята си. Те са големи като чинии. Страшни очи — лишават от сила, вкаменяват, изгарят, а някои твърдят, че местели и планини. Дали бе истина? Ат, човек на меча и здравия разум, бе скептичен поне за половината от чудесата.

Както и да е. Куян поканил Барис на гости и го почерпил със суджа. Наливал му хитрецът в чашата, галел ушите му с лъстиви слова и инак простодушният алп заспал. Грабнал хитрецът едно от страшните очи — толкова можел да носи! — и хукнал да бяга. То обаче прогорило торбата, в която го сложил, паднало и топейки почвата, потънало дълбоко в земята. Образувало се подземно езеро, чиито вълни постоянно изхвърляли златен пясък.

Шурале, нали си обича да шета из пещерите, се натъкнал пръв на него. И, в знак на вярност и покорност, го подарил на Албастий. Той пък го отдал на хинците срещу клетва да му служат. Дотогава те се славели като изкусни майстори и големи учени. Златото обаче ги променило — зарязали всичко, което ги хранело и славело дотогава. Книгите, трудът, жаждата за знание станали лоши думи и срамно занятие. Те само събирали златния пясък и го продавали по цял свят. И разбира се, не допускали никого до Златния кладенец.

Но в главата на Ат остана и заби като камбана това „Железни врата“. „О, Тангра, благодаря ти!“ — почти щеше да извика младежът.

— Чувал съм — кимна той, стараейки се да овладее вълнението си.

— Той търси смели бойци, а ти, щом си преминал веднъж от Самар до Кашан и си тръгнал жив обратно, без съмнение си такъв. И, обзалагам се, скоро ще се издигнеш като мен в стотник.

— Ще се издигна — кимна унесено Ат.

— Значи идваш с нас?

— И още как!

Първото, което усетих, бе специфичното боцкане по кожата. Това по принцип е сигнал, че наблизо има друг богоподобен. Но същото се получава и при нагаждането на аурата към магнитното поле на новия Свят. А първото, което видях, бе огромното слънце — златно, заело всичко пред мен. После, като стиснах заслепен очи и ги отворих плахо, видях, че стоим сред зелената степ, а високо, високо над нас е зейнало синьо небе с дребни бели облачета. И едва тогава ме удари шумът на тоя свят — шумът на високата над коленете трева, люшкана приспивно от лекия ветрец, упойващата песен на устрелената във висините чучулига и далечното, като през девет планини, жабешко квакане.

Поех шумно въздух и издишах бавно.

— Къде сме? — попита унесен Делян.

— Не сме в Самодивия — поклати глава Биляна.

— Не сме — казах, подложил лице на слънчевите лъчи. — Това е Кашан.

Извадих меча си и го забих между краката си. Нали трябваше да мисля и за връщането?… Огледах се за някакъв голям камък. Беше на стотина метра.

— И това е миналото? — заничаше невярващо Делян в лицето ми, докато вървяхме натам.

— Надявам се.

Той спря и се огледа.

— Съмнявам се — поклати глава. — Също като…