Андрея Илиев - Реваншът на Тангра

Защото… Мамка му! Уф, държа се като човек…

Тук, на върха, открих: Радамант, онова чучело на две хиляди години, е сгрешил. С четиридесет и седем дни. Ето защо Тулпар и младият Аудан ги няма тук. Сега трябва да реша: да се откажа ли, или да ги търся. Бат-Терек бе категоричен: решавам аз.

А как? И защо аз?

Защо бе сгрешил дъртият Радамант? Спомних си дума по дума какво му бях казал. Точно. Обаче… Ако тръбата?… Или Делян и Биляна не са ме насочвали правилно?…

Да се върна?… Ами те ще се съберат, това е ясно като това, че Аждаха е гадно същество. Ако не са се събрали… Не, не са — целуват се в ниското. Ръката на човека шари там, където — какво не бих дал? — така ми се искаше да е моята…

Майната му!

Защо този смъртен трябва да оплоди омагьосаната самодива?… Орисниците! Пак те!

Видях каква сила има нареченото. И все пак… И все пак… Винаги има пътечка, която води на друго място като големия и павиран с плочи път…

Орисниците… А защо аз я искам така? Не е ли и това наречено?…

Ударих с юмрук по земята. Станах. Заобикалях като преял кон по върха.

А ако не се съберат?… Ако е наречено друго, ако открия малката пътечка, успоредна на широкия път?… Ако тя все пак обърне взор към мен?…

Трябва да намеря коня. Непременно. А чий син ще го язди…

Положението се оказа не толкова розово, колкото го бе описал царят.

Смъртниците-киргизи бяха младежи от бедни родове от цялата степ. Преди много години се набирали наистина само киргизи, но сега имаше от всички племена — башкорти, масгути, тюрки, баджанаци. Но най-много бяха куманите. Бяха дошли да се замогнат от войната. Бяха лошо екипирани и се надяваха да се снабдят с оръжие от врага. Както и с коне, тъй като близките им ги бяха изпратили с кранти на умиране. Бяха като чужди за основния състав на туранската армия и ги третираха като такива съвсем откровено.

Ат започна с войнишкия казан. Направи инспекция на готвачите и веднага обеси главния. Оказа се, че са крали яко.

Подобно бе положението и със зобта и сеното за конете.

После строи всички на полето и лично прегледа състоянието им един по един. Отдели стотина коня, които не ставаха за нищо, и ги подмени с тези, предназначени за клане. Успя да измоли известно количество оръжие от складовете и го раздаде на най-зле въоръжените.

Имаше много болни и с незараснали рани. Лекуваше ги от движение, между другото, мъж на средна възраст на име Маджи. Ат го освободи от всички други задължения, позволи му да си избере още двама и им вмени да се занимават само с болестите на другарите си.

Назначи нови стотници и десетници лично на основата на своите впечатления. Не бяха чували за тавиш 60 60 Тавиш — кръг от воини в боя, които се намират на такова разстояние от началника, че да го чуват;тавишчи — началник, който командва в боя войниците, способни да го чуят. и тавишчии. Обясни какво е и избра бойци за това.

После започна едно леене на пот от сутрин до вечер…

Когато след две седмици Аламир заповяда начало на похода към земите на хинците, отрядът на смъртниците-киргизи изпълняваше задачи като всяка друга част от туранската армия.

Лежахме в тревата, на около петдесетина метра от огъня, който запалих. Отгоре висеше луна, голяма като войнишка каска, и едри звезди мигаха като виновен ученик. Но миришеше само на жена. Ръката ми вече бе под полите на кожения й сукман-рокля и тя не се дърпаше…

Е, стана.

— Да те пазя ли? — успях да попитам на пресекулки аз.

— Да ме пазиш? — повтори тя, но въобще не разбра какво я попитах.

Беше и късно…

Паднах встрани от нея с широко отворени очи и пламнало лице.

И замръзнах.

На две крачки от нас, осветено от луната, наметнато с тъмнина и напрегнато като нападаща змия, стоеше някакво същество.

Хиляди червени лампички светнаха в главата ми, милиони сирени завиха, забуча, затрещя…

Човек беше.

Протегна ръка и попита с несигурен, невярващ глас:

— Самодива?

Жена беше.

Ръката се заби в мен:

— А ти?

Същият потресен глас.

— Човек?

Не вярваше.

— Ти си… — започна тя.

Като на забавен кадър видях как пръстът й светна в жълто и започна да почервенява. Имах чувството, че влезе в мозъка ми, идеше ми да извикам, заболя ме всичко до ноктите на краката, разбирах, че става нещо лошо, в ушите ми забуча реактивен двигател, започнах да падам от много високо, край мен плаваха облаци, а нямах, нямах парашут…

Нещо изсвистя. Тууп. Къс вик.