Андрея Илиев - Реваншът на Тангра

Тъмната фигура се загърчи. Капишонът, с който бе загърната главата й, падна. Видях дълги сиви коси, пълно женско лице и бели ръце, които стискаха гърлото, сякаш се душеше сама. Устата се отвори, оттам изригна нещо черно и запълзя по брадата, лактите… После тялото се свлече и замята като приклещена с ченгел змия.

Отнякъде изникна Чакар.

Някъде по средата на пътеката усетих присъствието на друго същество. Не беше алп. Не беше човек. Нещо несрещано, но познато от уроците. Движеше се към огъня — бавно и пресметливо. И въпреки че бе „пуснало завеса“ край себе си, от него все пак се процеждаше зеленикавожълто сияние. Лошо. Това същество бе обладано от зло и имаше намерение да върши зло.

Спрях да мисля, само си повтарях, че съм вятър, лек вятър и ми е най-хубаво да галя високата трева и да се промушвам между листата на храстите…

Беше жена. Възрастна. Но не бе човек. Вече не беше човек.

Още не ме бе усетила. И как — тя бе смаяна от това, което намери в главата на Биляна.

— Самодива?

Сигурно през живота си бе срещала много от тоя вид, но не можеше да смели това, което бе пред нея.

Не бе дошла за Биляна. Някъде в главата й подскочи искра и тя се обърна към Делян.

— А ти?

Уплаши се. И в същото време пак изпука искричка и мозъкът й я дешифрира: „Убий го!“ И ръката й се изпълни със зло, ето ще се получи разряд… Делян ще се хване за гърдите, очите му ще изпъкнат, устата му ще затърси трескаво въздух, а той, въздухът, ще бяга… Ще бяга…

Можех просто да се протегна и да я мушна с приготвения в десницата си меч. Тя ще падне по очи, злото в пръстта й ще избледнее, а Делян… Делян ще е жив.

Не знам какво ми стана.

Разбрах: правили са го!

Стоях като истукан и гледах.

Пръстът започна да почервенява, всеки момент щеше да се получи разрядът, още миг и Делян щеше да умре, той го разбра, очите му (луната светеше в тях!) се разшириха…

„Не е уплашен“ — констатирах учуден.

В същото време, докато аз гледах и мързелувах, Биляна просто извади ножа, закачен на колана й, и го хвърли с къс замах. Той се движеше така бавно, че си помислих злорадо: „Няма да успее.“

Успя.

И това, което бе жена, но не беше човек, се срути в тревата и се замята като настъпана змия.

Биляна и Делян се изправиха. Той отиде до огъня, взе главня и приближи.

Гърчещото се тяло бе странно: до кръста бе вълче, а оттам нагоре — на достолепна възрастна жена. Козината пълзеше милиметър по милиметър нагоре. Спря, когато животът изтече и гърчовете затихнаха съвсем.

— Какво е това? — попита тихо Делян.

Наведох се и протегнах ръка над главата й. Лъхна ме мирис на гнило и сяра. Както и предполагах — беше обладана. Отнякъде в целия й мозък се бе наслагала една-единствена следа „Отиди и… отиди и…“

— Вещица — казах спокойно.

— Вещица? — стрелна ме той невярващ. — Истинска?

— Истинска.

Всъщност бях разтревожен. Уплашен? Не. Но сериозно разтревожен. Закъснявам. С четиридесет и седем дни. Пълен провал. И едва разположили се, върху нас налита обсебена вещица. И налита да убие не кого да е, а Делян. Точно него. Пропусна Биляна, сигурен бях. Искрата припука на Делян. Защо Делян?…

— Ходила си на Айфеловата кула, а? — подхвърлих уж нехайно аз. — Това те спаси.

— Айфеловата кула?

— Това видя някъде из главата ти — вдигнах рамене. — Но самолетът в неговата направо я нокаутира.

Спогледаха се.

— Изнасяме се — раздразних се аз. — Бързо.

Ат първи стигна със своя преден отряд до прохода в планината. Широка и висока крепостна стена затваряше тясното пространство между двата стръмни рида. По средата й, там, където свършваше павираният път, тъмнееха огромните врати, обковани с желязо и дали име на целия район. На зъберите стояха прочутите с воинските си умения сурежки бойци.

Като видяха неугледните конници, те едва не изпопадаха от стената. Започнаха да ги обиждат и замерят с оглозгани кокали и огризки. Някои от смъртниците не издържаха и отговориха на ругатните. Излетяха десетина стрели. Ат строго забрани всякаква реакция и тавишчиите подеха командата. Строят на леките конници замръзна и така изчака идването и разполагането на главните сили.

Аламир заповяда пристъп късно следобед.

Първи влязоха в бой смъртниците-киргизи. Те бяха разпределени в три вълни. Приближаваха до стените и пускаха рояк стрели. Докато първата редица се оттегляше, втората стреляше, а третата се подготвяше.

През това време към подножието на стените се изнесе пехотата с тараните, костенурките и стълбите.