Артър Кларк - Спусъкът

— Моите извинения, генерал Степак — тихо каза президентът. — За момент се обърках кой какъв цвят носи.

— Няма нужда от извинения, господин президент — отвърна министърът. — Работата ми е да се грижа да не забравите нещо важно. А сега да отговоря на въпроса ви. Не се нуждаете от тяхното съгласие. Трябва ви само тяхното подчинение, а вие го имате, каквато и да е заповедта. Вие сте върховен главнокомандващ — вашето задължение е да вземете правилното решение, тяхното — да го изпълнят. Нещо повече, йерархията не минава през началник-щабовете, а директно от вас към видовете въоръжени сили. През мен. Така че дори да искат да ви попречат, което, повтарям, няма да стане, началник-щабовете ще трябва да превишат правомощията си. По-скоро можете да очаквате словесна война. Ако смятат, че не сте прав, те ще спорят с вас — и не бива да пренебрегвате атаката на съюзените началник-щабове. Те ще спорят толкова, колкото им позволите вие — и е по-добре да им позволите, защото все пак могат да ви нанесат сериозен удар, като подадат оставка.

— Продължавайте.

— Ако им представите политика, която смятат за опасно неправилна, и ако ги оставите с впечатлението, че не желаете да ги изслушате или защитавате решението си пред тях…

— Ще ги поставя в такова положение, че единствената възможност, която ще позволява съвестта им, е да подадат оставка.

— Да. И ако едновременно изгубите двама-трима членове на СНС, Конгресът ще го забележи, както и цялата структура на въоръжените сили. А вие нямате нужда от това. Достатъчно трудно ще ви е и с пълната им подкрепа. На теория вие не се нуждаете от съгласието им — но на практика ви трябва техният опит, тяхната проницателност и ръководни качества.

— Не е достатъчно просто да изтичат и да заемат позиции — каза Бреланд. — Трябва да заложат всичко в играта.

— Именно, господин президент. И ако позволите да добавя личното си мнение…

— Непременно.

— Вие сте длъжен пред страната да им дадете всички възможности да ви убедят, че грешите.

— Искате да кажете, че според вас греша?

Степак разпери ръце.

— Не знам, господин президент. Напоследък мога да спя само като постоянно си повтарям, че можеше да е и по-зле — че можеше решението да е мое. Навярно мястото на Спусъка е на дъното на тристаметрова шахта, засипана с бетон. Просто не знам.

Бреланд се усмихна криво.

— В последно време и аз почти не спя.

— Иначе нямаше да сте човек — отвърна Степак. — Дори и след цяла седмица обсъждане не мога да кажа, че напълно осъзнавам мащабите на промяната, до която ще доведе „Генерал“. Но знам следното — животът ни вече няма да е същият. И ако успеете, нито един президент няма да е оставил страната и целия свят толкова коренно променен, колкото вас. Само ми се иска да знаех дали се променяме за добро, или за зло.

— Само че това не е изборът, пред който сме изправени — отвърна Бреланд. — Можем да действаме, можем и да изчакаме. Едното решение поне ни дава шанс да се опитаме да определим изхода. И този избор не ме затруднява, даже опитът да завърши с неуспех. Нямаме право да се колебаем — ами ако някой китайски учен се е срещнал с техния премиер същата сутрин, когато Броуиър дойде при мен? Бездействието би означавало да се откажа от отговорността си. — На лицето му се изписа спокойна усмивка. — Това е решителният момент, Роланд, и аз искам топката да е в мои ръце.

Скритата врата към външните офиси се отвори и надникна Нолби.

— Господин президент? Време е.

Бреланд погледна през рамо към часовника зад бюрото си.

— Е, това е. Господин генерал?

— С вас съм, господин президент — изправи се Степак. — И искам да знаете, че съм искрен.

— Знам.

След като свършиха с официалното представяне, председателят на Съвета на началник-щабовете генерал Доналд Мадисън освободи стенографията, прокашля се, отмести бележника си от ръба на заседателната маса и остави писалката си до дебел запечатан бял плик. Пред всеки от мъжете на масата лежаха такива пликове с името му, датата и номер. Този до дясната ръка на Бреланд носеше обозначението „№ 1 от 8“. Съдържанието беше приготвено от Степак под контрола на президента, който лично го бе редактирал.

— Това извънредно заседание беше свикано по искане на президента — започна Мадисън с дълбокия си глас. — Информацията, която ни е донесъл, е строго секретна. Никой няма да води бележки и няма да се спазват формалностите. След края на срещата материалите ще бъдат събрани. — Той погледна Бреланд. — Имате думата, господин президент.