Артър Кларк - Спусъкът

— Доктор Броуиър, досега явно сме играли на руска рулетка. Трябва веднага да замразим опитите, още днес — развълнувано каза той. — Вече не бива да вършим тази работа тук. Трябва да се преместим на някое по-усамотено място и да експериментираме с обхвата и посоката. После навярно ще можем да се върнем.

— Вече водя преговори и скоро ще купя земя на Запад — отвърна Броуиър. — Но моля те, Джефри, хайде да не пресилваме нещата заради нещастие, което не се е случило.

— Но можеше и щях да съм виновен аз.

— Трябваха ни данни — разпери ръце директорът. — Даже да бяхме знаели още отначало, това беше допустим риск. Сега картината е по-ясна и можем да реагираме съответно. Кажи ми как върви теоретичната работа.

Хортън въздъхна и се отпусна на един от столовете.

— Няма напредък. Спусъкът не се вписва в атомния модел на ЕЛЯФ. Не се вписва в квантовия модел. Нито в този на Бор. Доколкото мога да преценя, не се вписва даже в обикновената химическа термодинамика — мощността на взривовете е над допустимите стойности.

— Нима? — попита Броуиър. — Е, скоро ще мога да посветя повече време на този въпрос и признавам, радвам се, че си ми оставил някаква работа. — Той се усмихна кисело. — Можеше все пак да се изразиш по-дипломатично.

— Не, честно, самолюбието ми няма да се обади, докато не дойде време да се пазарим чие име да е на първо място в публикацията. В момента ме интересува единствено проблемът. Ще се радвам някой да внесе свежи идеи.

— Редът на имената няма да има значение — с мрачна ирония отвърна Броуиър. — Дотогава може повече да ни се иска да прехвърлим отговорността на някой друг.

Хортън замислено кимна.

— Искам да повикам химик, за да анализира остатъците от пробите и да ни съобщава какви процеси настъпват на молекулярно равнище — по какво Спусъчната реакция се различава от обикновената детонация, предизвикана от запалване или удар. Възможно е в лабораториите вече да има такъв човек. Ако няма, аз познавам един колега от Щатския университет на Охайо, който може да се заеме с тази работа.

— Не бива да му разкриваме всичко — каза Броуиър. — Всъщност можем да разпределим пробите в различни лаборатории…

— Не ми се ще да изкарвам още един кратък курс по физикохимия. Предпочитам опитен учен, който да разбира контекста — специалист, който да помогне на двама ни да положим теоретичните основи.

— Добре, дай ми един ден да помисля. Кажи ми името на онзи човек от Щатския университет на Охайо, за да го проуча.

Хортън му подаде сгънат лист хартия.

— Тук е написано всичко, което ще ви трябва — каза той и кимна към вратата. — По-добре да се връщам в лабораторията.

— Разбира се. И след като днес няма какво повече да правиш, можеш да дойдеш вкъщи на вечеря. — Като забеляза сепнатото изражение на Хортън, Броуиър прибави: — Имам един гостенин, който с нетърпение чака да се запознае с теб.

В дъното на отбивката имаше черен автомобил, зад който стояха двама мъже с черни костюми. Те внимателно наблюдаваха Хортън, но когато колата му мина край тях, само се обърнаха и го проследиха с поглед.

„Това не е лабораторната охрана — помисли си той. — Частни телохранители. На Карл… или на неговия гост?“

На павирания полукръг пред къщата беше паркиран сребрист мерцедес и откъм входната врата се приближаваше стройна жена в елегантна шофьорска униформа. Докато Хортън спираше зад скъпия автомобил и слизаше, жената се настани зад волана на мерцедеса и потегли на заден.

След като вече беше видял охраната, той не се изненада, когато не му отвори Броуиър, а друг широкоплещест мъж с шит по поръчка костюм, уверено изражение и преценяващ поглед.

— Заповядайте — покани го непознатият. — Те са на откритата веранда.

Обърнатото на север помещение, което Броуиър наричаше „открита веранда“, гледаше към гората и небето през огромни полегати плоскости от пермастъкло. Две авокадови дървета и една гигантска дифенбахия вкарваха гората вътре и отделяха басейн с топла вода от пространството за седене.

Там Хортън завари Броуиър и неговия гост, слаб мъж с късо подстригана бяла брада и дълбоки бръчици от усмивки около дълбоко разположени тъмни очи. Носеше къси панталони, поло и изтъркани сандали и беше вдигнал краката си върху заобления ръб на ниска каменна масичка.

— Никога не съм контролирал бюджета ти, Карл, няма да започна и сега — тъкмо казваше непознатият, когато Хортън се приближи. — А, ето го и него.

Броуиър погледна през рамо, после се изправи.