Джанет Еванович: Стефани Плъм или Г-ца 10%

Настроих термостата на пет градуса. Реших, че температурата е достатъчно ниска, за да не позволи на труповете да се размразят, но не чак толкова ниска, че да превърна Морели в ледена висулка, докато стигнем до Трентън. Качих се в кабината и запалих двигателя с ключовете на Луис. Излязох от паркинга и се отправих към магистралата.

На половината път към къщи намерих обществен телефон и звъннах на Дорси. Съобщих му, че водя Морели в полицията, но не го зарадвах с подробности. Казах му, че ще бъда на паркинга на участъка след около четиридесет и пет минути и се надявам да прояви любезността да ме чака там.

Завих по „Норт Клинтън“ точно навреме и на светлината на фаровете си видях Дорси и две униформени ченгета. Угасих двигателя, поех си дълбоко дъх няколко пъти, за да успокоя нервния си стомах, и излязох от кабината.

— Може би ще имаш нужда от повече от две ченгета — споделих с Дорси. — Предполагам, че Морели ще е ужасно вбесен.

Дорси повдигна вежди.

— Да не би да го возиш в хладилника?

— Да. При това не е сам.

Един от униформените свали резето, вратата се отвори и Морели се хвърли върху мен. Проснахме се на асфалта, като се борехме, търкаляхме и ругаехме ожесточено.

Дорси и ченгетата издърпаха Морели от мен, но той продължаваше да псува и да размахва ръце.

— Ще те пипна! — изкрещя ми той. — Когато изляза оттук, ще ти закова проклетия задник! Ти си смахната идиотка! Ти си заплаха за обществото!

Появиха се още двама униформени и четирите ченгета завлякоха Морели в участъка през задната врата. Дорси се приближи към мен.

— Май няма да е лошо да изчакаш тук, докато Морели се успокои — посъветва ме той.

Почистих няколко боклука от коляното си.

— Това може да отнеме доста време.

Дадох на Дорси ключовете от камиона и му обясних всичко за дрогата и Рамирес. Докато приключа с обясненията, Морели вече бе преместен горе, теренът бе чист и можех да вляза и да си взема разписката за предаването му от дежурния лейтенант.

Беше почти дванадесет, когато най-после си влязох у дома. Съжалявах единствено за това, че си бях оставила миксера на паркинга на пристанището. Наистина се нуждаех от едно дайкири. Заключих вратата и метнах чантата си на плота в кухнята.

Изпитвах смесени чувства по отношение на Морели. Не бях съвсем сигурна, че съм постъпила правилно. Но все пак не го бях направила заради парите. Действията ми бяха продиктувани от негодувание от грубото му държане и от убеждението ми, че би трябвало да се предаде.

Апартаментът ми беше тъмен и спокоен, осветен само от лампата в антрето. Сенките във всекидневната бяха плътни, но не ме плашеха. Преследването беше приключило.

Сега вече трябваше да помисля за бъдещето си. Да си ловец на хора се оказа доста по-сложна работа, отколкото бях предполагала в началото. Но пък си имаше и добри страни, а и бях научила много през изминалите две седмици.

Жегата бе понамаляла и температурата бе спаднала до приятните двадесетина градуса. Завесите ми бяха спуснати и лекият ветрец нежно ги полюляваше. Помислих си, че е идеална нощ за сън.

Събух си обувките и седнах на ръба на леглото. Внезапно се почувствах неспокойна. Не можех да определя източника на проблема обаче. Нещо ми се струваше нередно. Сетих, че чантата ми е чак на плота в кухнята, и тревогата ми нарасна. Казах си, че ме е обзела параноя. Бях заключена в апартамента си, а ако някой се опиташе да влезе през прозореца, което не беше твърде вероятно, щях да имам време да го спра.

Но тревогата ми не изчезна.

Погледнах прозореца и нежно полюляващите се завеси. Зловеща мисъл ме прониза като нож. Когато бях излязла от къщи, бях оставила прозореца затворен и заключен, а сега беше отворен. Господи, прозорецът беше отворен! Заля ме вълна от див ужас и останах без дъх.

В апартамента ми имаше човек. Или пък някой ме чакаше на противопожарната стълба. Прехапах си силно долната устна, за да не изхленча. Боже, моля те това да не е Рамирес! Който ще да е друг, но не и Рамирес. Сърцето ми заби лудо, а стомахът ми се сви.

Реших, че имам две възможности. Можех да побягна към предната врата или да се хвърля към противопожарната стълба. Но и двете възможности бяха изпълними само, при положение че краката ми успеят да помръднат. Помислих си, че е по-вероятно Рамирес да е в апартамента, отколкото на стълбата, затова отидох до прозореца. Поех си дълбоко дъх, дръпнах завесите и се вторачих в райбера. Беше спуснат. От горния прозорец бе изрязано кръгло парче стъкло, което бе позволило на някого да мушне ръка вътре и да отвори. Хладният нощен въздух нахлуваше през кръглия отвор.