Джанет Еванович - Стефани Плъм или Г-ца 10%

— И това също.

Гледахме се в очите известно време и се преценявахме взаимно.

Най-после Морели протегна ръка през отворения прозорец, взе якето си от предната седалка, извади полуавтоматичен пистолет от джоба, пъхна го в колана на джинсите си и каза:

— Е, дай тогава да потърсим моя свидетел.

Приближихме се до камиона и надникнахме в кабината. Беше празна и заключена. На паркинга нямаше други коли.

Наблизо водата се плискаше в кея, яхтите проскърцваха тихо. Имаше още четири кея с четиринадесет места всеки, по седем от всяка страна. Повечето бяха празни.

Обиколихме тихо всичките, като четяхме имената на яхтите и търсехме следи от обитателите им. На третия кей спряхме до голяма яхта със спуснат мостик, на която пишеше: „Момичето на Сал“.

Морели се качи на борда и предпазливо тръгна напред. Следвах го на няколко стъпки. Палубата беше засипана с риболовни принадлежности, мрежи и куки. Вратата към салона беше заключена с катинар. Очевидно Луис не беше вътре. Морели извади от джоба си фенерче и светна в прозореца на кабината. По-голямата част от вътрешността на кабината беше почти гола и изглеждаше пригодена за сериозен риболов. Вместо луксозното обзавеждане, което човек очаква от такава яхта, тук имаше поставени обикновени пейки. Малката кухничка бе претъпкана със смачкани кутии от бира и купчини мръсни пластмасови чинии. Остатъци от някаква пудра проблеснаха на светлината на фенера.

— Сал е страхотен мърляч — отбелязах отвратено.

— Сигурна ли си, че Луис не беше в колата заедно с Рамирес? — попита Морели.

— Няма начин да съм сигурна. Поршето е със затъмнени стъкла. Но вътре има място само за двама души, така че поне един от тримата е останал тук.

— И на пътя нямаше никакви други коли?

— Нямаше.

— Може да е потеглил в обратната посока — реши Морели.

— Не може да отиде много далеч. Пътят свършва на половин километър оттук.

Луната висеше ниско в небето и хвърляше по водата сребристи отблясъци. Погледнахме назад към белия хладилен камион. Моторът на фризера тихичко ръмжеше в тъмнината.

— Май трябва да огледаме камиона по-подробно — каза Морели.

Тонът му ме накара да настръхна, но не исках да задам въпроса, който се появи в главата ми. Вече знаехме, че Луис не е в кабината. Какво оставаше?

Върнахме се до камиона и Морели огледа термостата на фризера.

— На колко е настроен? — попитах.

— Минус двайсет.

— Защо толкова студено?

Джо тръгна към задната врата.

— А ти как мислиш?

— Някой се опитва да замрази нещо.

— Браво.

Задната врата на камиона беше заключена с катинар и резето беше спуснато. Морели претегли катинара в ръка.

— Е, можеше да е и по-лошо — отбеляза той, изтича до буса и се върна с малка ножовка.

Огледах се нервно. Не изпитвах огромно желание да бъда обвинена в кражба на хладилен камион.

— Няма ли по-добър начин да се справим с това? — прошепнах високо над скърцането на ножовката. — Не можеш ли просто да отключиш катинара?

— Така е по-бързо — отговори ми Морели. — Просто си дръж очите отворени, за да не ни изненада нощният пазач.

Най-после ножовката преряза метала и катинарът се отвори. Морели вдигна резето и дръпна тежката врата. Вътрешността на камиона беше тъмна като ада. Джо се вдигна енергично на мускули, а аз запълзях след него, като се мъчех да извадя фенера си от чантата. Студеният въздух направо ми спря дъха. И двамата насочихме лъчите на фенерите си към покритите със скреж стени. Огромни куки за месо висяха от тавана. До вратата стоеше големият варел, който бях видяла и следобед. Наблизо беше и празният варел, чийто капак бе оставен между варела и стената на камиона.

Насочих лъча към задната част на камиона и ахнах, когато осъзнах какво виждам. Луис лежеше проснат по гръб. Очите му бяха широко отворени и не мигаха, краката му бяха прострени настрани. От носа му бяха потекли сополи и бяха замръзнали на бузата му. Предната част на панталона му бе украсена с голямо замръзнало петно от урина. В средата на челото му имаше тъмна кръгла дупка. До него лежеше Сал със същата дупка в челото и същото глупаво и изненадано изражение.

— Мамка му! — изруга Морели. — Въобще нямам късмет.

Единствените мъртъвци, които бях виждала досега, бяха балсамирани, гримирани и облечени добре за поклонение. Косите им бяха фризирани, бузите — порозовели от руж, а очите им — затворени за вечния сън. Никой от тях не бе прострелян в челото. Усетих как в гърлото ми се надига горчилка и притиснах ръка към устата си.