Джанет Еванович - Стефани Плъм или Г-ца 10%

Сал отново насочи вниманието си към рибата.

— Как ще приготвите филето? — попита ме той. — Можете да го опържите в тиган, да го опечете или да го напълните. Лично аз го предпочитам пържено в силно нагорещена мазнина.

Чух как задната врата се затваря зад човека със сплесканото лице.

— Кой беше този? — полюбопитствах.

— Луис. Работи за дистрибутора от Филаделфия. Той ни доставя месото.

— А какво има във варелите, които взима?

— Обрезки и карантия. Използват ги за кучешка храна.

Стиснах зъби и едва се сдържах да не изфуча навън. Бях намерила свидетеля! Бях абсолютно сигурна в това. Докато стигна до шевито, се почувствах замаяна от усилието да се сдържам. Бях спасена! Щях да успея да си платя наема. Бях успяла в нещо. А и сега, след като изчезналият свидетел бе открит, щях да съм в безопасност. Щях да заведа Морели в полицията и вече нямаше да имам нищо общо със Зиги Кулеса. Никой вече нямаше да има причина да ме убива… с изключение на Рамирес, разбира се. Освен това се надявах, че Рамирес ще се окаже достатъчно замесен в цялата тази мръсна история, за да прекара зад решетките дълго време.

Старецът, който живееше срещу апартамента на Кармен, ми бе казал, че го тормозел шумът от хладилен камион. Бях готова да заложа долари срещу понички, че е бил месарски камион. Не можех да съм сигурна, докато не проверях отново задната част на кооперацията на Кармен, но ако Луис бе паркирал достатъчно близо до нея, вероятно е можел да скочи върху покрива на камиона, да прибере в хладилника трупа на Кармен и да изчезне.

Не разбирах обаче каква е връзката със Сал. Може пък и да нямаше такава. Вероятно Зиги и Луис бяха просто чистачите на Рамирес.

От мястото ми се откриваше чудесна гледка към месарницата на Сал. Завъртях ключа и хвърлих последен поглед. Сал и Луис си говореха. Луис беше спокоен, но Сал бе раздразнен и размахваше енергично ръце. Реших да позяпам известно време. Сал обърна гръб на Луис и звънна по телефона. Дори от това разстояние виждах, че не е особено щастлив. Той затръшна слушалката, после двамата мъже влязоха в огромния фризер. Появиха се отново след минута, като бутаха огромен варел. Тръгнаха по коридора към задния вход. Луис се върна след малко с нещо, което приличаше на половин теле, преметнато през рамо, прибра го във фризера и изтъркаля втория варел. Спря в коридора и насочи очи към предната част на месарницата. Сърцето ми се сви. Зачудих се дали може да ме види как ги шпионирам. Той тръгна напред, а аз грабнах спрея със сълзотворен газ. Луис спря до вратата и сложи табелката, на която пишеше „Затворено“.

Това не го бях очаквала. Какво ли означаваше? Не виждах Сал никъде, магазинът беше затворен, а доколкото знаех, не беше почивен ден. Луис излезе от задната врата и лампите угаснаха. Обзе ме неприятно предчувствие. Постепенно то се превърна в паника, която ми нареди да не изпускам Луис от погледа си.

Подкарах шевито и стигнах до края на улицата. Бял хладилен камион с регистрационни номера от Пенсилвания се вля в движението пред мен. След две пресечки завихме по „Чеймбърс“. Ужасно ми се искаше да стоваря всичко това на главата на Морели, но нямах представа как да се свържа с него. Беше на север от мен, някъде по улица „Старк“, а аз пътувах на юг. Вероятно в буса му имаше телефон, но не знаех номера, а и бездруго не можех да му се обадя, докато не спряхме някъде.

Хладилният камион пое по шосе 206 към Уайт Хорс. Движението не беше особено натоварено. Бях две коли зад камиона. Струваше ми се доста лесно да си остана скрита и в същото време да държа Луис под око. Малко след кръстовището с шосе 70 лампичката за маслото просветна и продължи да примигва упорито. Изругах жестоко, отбих рязко на банкета, сипах две кутии масло, затръшнах капака и отново се захванах с преследването.

Изтормозих шевито да качи над сто километра в час, без да обръщам внимание на съскането, което излизаше изпод капака, и на втрещените погледи на останалите шофьори, когато минавах покрай тях в нашарената си с мръсни думи бричка. След няколко агонизиращи километра най-после забелязах хладилния камион. Луис беше от бавните шофьори, които надвишаваха ограничението за скоростта само с десетина километра в час. Въздъхнах облекчено и заех мястото си. Молех се да не отива далеч. Имах само кашон и половина машинно масло в багажника.

На „Хамънтън“ Луис зави наляво по някакво тясно шосе и подкара на изток. Тук имаше малко коли и ми се наложи да поизостана. От двете страни на пътя се простираше обработваема земя и тук-таме горички. След около двадесет километра камионът намали и отби по чакълен път, водещ към покрита с ръжда метална сграда, която приличаше на склад. Голям надпис на фасадата съобщаваше, че това е „Хладилен склад на кей «Залив»“. Видях няколко лодки, а отвъд тях блясъка на слънцето по водата.