Джанет Еванович - Стефани Плъм или Г-ца 10%

— Това е долно изнудване.

Той поклати глава.

— Не. Това е само суровата действителност.

— Досега можех да те напръскам със спрея поне сто пъти.

— Не мисля така.

Извадих бързо спрея, но преди да успея да го насоча, той го изби от ръката ми. Флаконът излетя към другия край на стаята.

— Този опит не се брои — казах. — Очакваше, че ще го направя.

Морели довърши сандвича си и пъхна чинията в миялната машина.

— Винаги го очаквам.

— А сега накъде?

— Ще продължим по същия начин. Очевидно сме успели да притесним някого.

— Не обичам да бъда мишена.

— Няма да започнеш да хленчиш сега, нали?

Джо се просна пред телевизора и започна да прелита от канал на канал. Изглеждаше изморен. Седеше отпуснато, облегнат на стената, сгънал единия си крак. След малко се спря на някакво тъпо шоу и затвори очи. Дишането му стана равномерно, а главата му се отпусна на гърдите.

— Мога да те напръскам още сега — прошепнах.

Морели вдигна глава, но не отвори очи. Лека усмивка изкриви ъгълчетата на устата му.

— Това не е в твоя стил, сладурче.

Събудих се в осем. Морели още спеше на пода пред телевизора. Минах на пръсти покрай него и излязох да потичам. Когато се върнах, той пиеше кафе и четеше вестник.

— Има ли нещо за бомбата? — попитах.

— Историята и снимките са на трета страница. Наричат я „необяснима експлозия“. Не са написали нищо интересно.

Той ме погледна над вестника.

— Дорси остави още едно съобщение на телефонния ти секретар. Няма да е лошо да видиш какво иска.

Изкъпах се набързо, облякох чисти дрехи, размазах малко крем с алое върху обгореното си лице и последвах олющения си нос към кафеварката. Изпих половин чаша, докато четях комиксите, после звъннах на Дорси.

— Получихме анализа от лабораторията — съобщи ми той. — Със сигурност е било бомба. Професионална работа. Разбира се, от всяка библиотека можеш да си вземеш книга, която да ти обясни как да изработиш професионална бомба. Ако искаш, можеш да си я направиш дори ядрена. Е, смятах, че трябва да знаеш това.

— Подозирах го.

— Имаш ли представа кой би могъл да направи такова нещо?

— Не разполагам с имена.

— Ами Морели?

— Възможно е.

— Вчера в участъка те изпуснах.

Опитваше се да ме подмами. Знаеше, че в цялата история има нещо странно, но още не бе разбрал какво. Е, добре дошъл в клуба на незнаещите, Дорси.

— Ще се опитам да дойда в участъка днес.

— Наистина трябва да дойдеш.

Затворих и си сипах още кафе.

— Дорси иска да отида в участъка.

— Ще го направиш ли?

— Не. Ще ми зададе въпроси, на които не мога да отговоря.

— Трябва да покиснеш известно време и на улица „Старк“ тази сутрин.

— Не и днес. Имам да върша други неща.

— Какви неща?

— Лични.

Морели повдигна вежди.

— Трябва да оправя някои неща… просто за всеки случай — смотолевих неясно.

— За какъв случай?

Махнах с ръка небрежно.

— В случай че нещо се случи с мен. През последните десет дни ме преследва професионален садист, а сега съм в списъка на някакъв кретен, който си пада по бомбите. Чувствам се малко уплашена, ясно ли е? Остави ме на мира, Морели. Трябва да се видя с няколко души. Имам си и лична работа.

Той нежно откъсна парченце увиснала кожа от носа ми.

— Ще се оправиш — меко каза Джо. — Разбирам, че си уплашена. Аз също се плаша. Но ние сме добрите, а добрите винаги побеждават.

Чувствах се като пълен идиот, тъй като Морели стоеше тук и се държеше мило с мен, а аз всъщност исках да изтичам до магазина на Бърни да си купя миксер и да си получа безплатното дайкири.

— И как възнамеряваш да си свършиш работата без джипа? — попита ме Джо.

— Прибрах си шевито.

Той потръпна.

— Не си го паркирала пред кооперацията, нали?

— Надявам се бомбаджията да не знае, че това е моята кола.

— Ох, майчице!

— Сигурна съм, че няма за какво да се тревожа.

— Да. И аз съм сигурен. Но ще сляза долу с теб, за да се уверя.

Събрах си нещата, проверих прозорците и включих телефонния секретар. Морели ме чакаше до вратата. Слязохме долу заедно и спряхме, когато стигнахме до шевито.

— Дори и бомбаджията да знае, че това е твоята кола, трябва да е адски тъп, за да опита същия номер два пъти — отбеляза Морели. — Статистиката сочи, че вторият удар винаги идва от другаде.

Прозвуча ми доста логично, но краката ми бяха залепнали за асфалта, а сърцето ми биеше лудо в гърдите.

— Добре. Тръгвам — казах най-после. — Сега или никога.