Джанет Еванович - Стефани Плъм или Г-ца 10%

— Да, равиолите са чудесно нещо — съгласих се бързо.

Баща ми се появи на паркинга след около петнадесет минути и се стресна, когато ме видя.

— Имахме инцидент на паркинга — обясних. — Една кола се подпали, а аз стоях близо до нея.

Дадох му адреса и го помолих по пътя да се отбием до „Кей Март“ 2 2 Верига евтини магазини — Б.пр. по пътя. След тридесет минути той ме остави на паркинга на Морели.

— Кажи на мама, че ще дойда към шест — казах му.

Той погледна шевито и кутиите с машинно масло, които току-що бях купила, и каза:

— Май няма да е зле да поостана малко и да се уверя, че колата ти работи.

Сипах три кутии масло и проверих нивото. Направих знак на баща ми, че всичко е наред. Не ми се стори впечатлен. Настаних се зад волана, фраснах таблото с юмрук и колата запали.

— Никога не отказва — изкрещях към баща ми.

Каменното изражение не изчезна от лицето му.

Знаех какво си мисли — че е трябвало да си купя буик. И че подобни нещастия никога не се случват на хората, които карат буик. Излязохме от паркинга заедно и на шосе 1 се разделихме. Насочих шевито към магазина за ауспуси. Минах покрай мотел „Хауърд Джонсън“, покрай квартала с каравани и приюта за кучета. Другите шофьори ме заобикаляха отдалеч и не смееха да навлязат в пространството на гърмящата ми кола. След десетина километра забелязах радостно жълто-черния надпис на магазина за ауспуси.

Носех огромни тъмни очила, за да прикрия веждите си, но продавачът все пак се вторачи в мен. Попълних формулярите, подадох му ключовете и се настаних в малката чакалня, резервирана за настойниците на болни коли. След четиридесет и пет минути поех отново на път. Забелязвах дима само когато спирах на светофарите, а и червената лампичка примигваше само от време на време. Реших, че по-добро не мога и да очаквам.

Майка ми започна да мрънка веднага щом влязох вкъщи.

— Всеки път, когато те видя, изглеждаш все по-ужасно. Синини, рани, а сега и косата. И нямаш вежди, за Бога! Какво се случи с веждите ти? Баща ти каза, че си се набутала в някакъв пожар.

— Една кола на паркинга се подпали. Нищо особено.

— Видях всичко по телевизията — обади се баба Мазур, като избута майка ми настрани. — Казаха, че избухнала бомба. Колата отлетяла до небето. А в колата имало някакъв тип на име Байърс. Но пък от него не било останало много.

Баба беше издокарана в памучна блуза в розово и оранжево, яркосини ластични шорти, бели маратонки и чорапи навити малко над колената й.

— Харесват ми шортите — казах й. — Страхотен цвят.

— Баба ти отиде в този вид в погребалното бюро днес следобед — извика баща ми от кухнята. — На поклонението на Тони Манкузо.

— О, да, беше чудесно — рече баба. — Имаше и хора от телевизията. Най-доброто поклонение, което съм виждала напоследък. И Тони изглеждаше много хубав. Бяха му сложили вратовръзка с мънички конски глави.

— Досега ни звъняха вече седем пъти — прекъсна я мама. — Наложи се да обяснявам на всички, че баба ти е забравила да си вземе лекарството сутринта.

Баба изтрака с ченето си.

— Тук никой не разбира от мода. Човек не може да облече нещо различно — оплака се тя, погледна шортите си и поиска ценното ми мнение. — Е, какво мислиш? Смяташ ли, че са подходящи за следобедно поклонение?

— Разбира се — отговорих. — Но ако беше вечерно, щях да обуя черни.

— И аз си мислех същото. Трябва да си купя едни хубави черни шорти.

В осем часа вече бях натъпкана с вкусна храна, успокоена от семейната обстановка и готова да се върна към независимия живот. Излязох от къщата на нашите, натоварена с храна, и подкарах към апартамента си.

През по-голямата част от деня бях избягвала да мисля за експлозията, но беше време да се изправя срещу безмилостните факти. Някой се беше опитал да ме убие, но този някой не беше Рамирес. Бенито искаше да ми причини болка и да ме накара да му се моля. Беше страшен и отвратителен, но освен това беше и предвидим. Разбирах го много добре. Той просто беше откачен.

Но бомбата не беше проява на лудост, а планирано и премислено действие. Целта на взрива бе да отърве света от една определена досадна и дразнеща личност.

Защо се случваше на мен? Защо някой би искал да умра? Още докато си задавах въпроса, сърцето ми се сви от ужас.

Паркирах шевито в средата на паркинга и се зачудих дали утре сутрин ще имам смелостта да завъртя ключа. Джипът на Морели бе отнесен и от пожара почти нямаше следи. Асфалтът беше напукан там, където бе горяло черокито, но нямаше жълти полицейски ленти, нито обгорени останки, които да бележат мястото.