Нелсън Демил - Школа за магии (Книга първа)

В далечината Фишър забеляза монумента в чест на френските войници и офицери, участвали в битката през 1812-а, а малко по-нататък се виждаше по-нов паметник в чест на руските защитници, които се опитали на същото това място да спрат германците през 1941-а. Фишър забеляза, че няма паметник, посветен на германците.

Както бе вперил поглед в някогашните бойни полета — сега затихнали в необичайно спокойствие, което някак си навяваше мисли за смърт в есенния здрач, Грег Фишър неочаквано почти физически усети хода на историята и трагедията на разигралите се тук събития. Студеният източен вятър довя малки брезови листенца върху гранитните стъпала, на които бе застанал, а оръдието в увертюрата на Чайковски гърмеше сред тихата природа. „Русия — каза тихо той на себе си. — Родина — отечество. Кървяща Русия. Но ти си накарала всички тях също да кървят. Дала си им смърт, изразяваща се със седемцифрено число.“

Фишър бавно се върна при колата. Бе застудяло и през тялото му преминаха тръпки. Затвори вратата и намали касетофона, докато караше бавно по алеите край обелиска от черен гранит, издигнат в чест на Кутузов; покрай общата гробница на съветските защитници, паднали в бой през 1941 година; покрай монумента, посветен на Grande Armee през 1812 година, и още десетина по-малки плочи в памет на руските войски както от 1812, така и от 1941 година. Сред падащия сумрак му се стори, че до него долитат приглушените тътнежи на битка и виковете на сражаващи се войници. Несправедлив съм към тях, реши той. Много са изстрадали — Западът неведнъж ги е притискал.

Времето бе минало неусетно и вече се бе стъмнило. Опита се да се върне по същия път, по който бе дошъл, но скоро откри, че се е загубил.

Навлезе в гора от извисени борове. Неохотно продължи по тясното павирано шосе, оглеждайки се да намери достатъчно широко място, за да обърне. Включи фаровете, но не видя нищо друго, освен стени от тъмнозелени борове, издигащи се от двете му страни. „О, Господи!“

Изведнъж лъчите осветиха голяма дървена табела върху едно дърво и Фишър спря колата. Взря се през предното стъкло в буквите на кирилица и успя да разчете познатата му вече дума „СТОП“. Останалите думи му бяха непонятни, с изключение на още едни познати букви — „СССР“. „Държавна собственост. Но кое не е държавна собственост тук? Къде ли ще ме отведе този път?“ — запита се на глас той. Стори му се, че гласът му потрепери, затова си каза по-уверено: „Не ми трябват главоболия.“

Както седеше и се чудеше какво да прави, забеляза сред дърветата малко празно пространство. То се намираше отвъд табелата и на него не му се искаше да я отминава с колата, затова измъкна фенерче изпод седалката си и слезе. Извървя пеш десетина метра до оголеното място. Оказа се, че това е площадка, покрита с чакъл, която имаше форма на квадрат с размери не повече от пет на пет метра и която очевидно се използваше за обръщане на коли — приспособление, което дава възможност на невнимателния шофьор да се подчини на надписа върху табелата. „Руска съобразителност.“ Той ритна натрошения камък и реши да се възползва от нея, за да обърне. Тръгна обратно към колата и замръзна на място.

Въпреки бръмченето на двигателя чу шумолене на клонки. Остана неподвижен и едва дишаше, затаил дъх, долавяйки уханието на смола. Въздухът бе студен и влажен и той потръпна в шубата си. Отново го чу — шумолене на борови клонки, този път по-наблизо. „Сигурно фаровете са привлекли някой дивеч, помисли той. Така ще е.“ Пристъпи към понтиака. Някъде в далечината чу да лае куче — лаят не беше като по приятел, реши той.

Светлината на фаровете го заслепяваше и той засенчи с ръка очите си, докато изминаваше десетте метра обратно до колата с бавни, широки стъпки; едно, две, три, четири, пет.

— Руска съобразителност — каза някакъв глас само на няколко стъпки от дясната му страна.

Фишър усети, че краката му се подкосяват.

Лиза Роудс видя, че е пет часът, и си наля един бърбън в пластмасова чашка от кока-кола. Отиде до прозореца на кабинета си, който се намираше в Отдела за връзки с пресата към американското посолство. Прозорците на седмия етаж гледаха на запад към Москва река. Отвъд реката се издигаше хотел „Украйна“ — сграда на двайсет и девет етажа в претенциозен сталински стил, която имаше изглед към крайбрежната улица „Тарас Шевченко“.

Районът наоколо, един от най-бедните квартали в Москва през ХХ век, след масовото събаряне и последвалото усилено строителство под ръководството на съветската власт бе превърнат в доста по-чисто, но от друга страна — доста по-безинтересно място. През двете години на пребиваването си в Москва тя видя да се събарят не само дървени постройки, но и чудесни каменни жилищни кооперации и църкви. Правителството сякаш не се консултираше с никого по тези въпроси. Според нея някъде съществуваше специален план за цялостна промяна на облика на Москва, но никой никога не бе вземал предвид мнението на гражданите, живеещи в града. „Да им имам гадния обществен договор!“ — каза си тя на глас.