Тимъти Зан - Войната на завоевателите

Фелиан се приближи към микрофона и каза:

— Макс?

— Да, командир Кавана? — разнесе се бодрият глас на Макс. — Приятно ми е да ви чуя отново. С вас всичко наред ли е?

— Наред съм, Макс. Ти сам ли си?

— Да.

— И какво правиш тук?

— Бих предпочел да обсъдим този въпрос насаме, тъй като се касае за семейни дела. Имам ли разрешение за кацане?

Фелиан погледна към Пембъртън.

— Полковник?

Тя отново го гледаше замислено.

— Интересно семейство имате, командир Кавана. Е, добре, кажете му, че може да кацне. Интересно ми е да чуя какво още ще измислите.

— … та затова реших, че ще е най-добре да дойда тук и да разговарям с вас — обясняваше Макс. — Надявам се, че не съм действал неправилно.

— Ни най-малко — увери го Фелиан и се почеса по носа. — Сигурен ли си, че този господин Хикс, когото спомена, наистина е от Севкоордското военно разузнаване?

— Разгледах внимателно картата — отвърна Макс. — Разполагам с визуално копие във файловете си за сравнение. Картата е автентична.

— Но не искаш да ни кажеш името му — обади се Пембъртън.

— Както заявих по-рано, полковник Пембъртън, той ми даде съвсем ясно да разбера, че не бива да казвам за него на никого. Съжалявам.

Който и да беше, искаше да открие Арик и баща им, помисли Фелиан. За какво ли ги издирваше Севкоордското военно разузнаване?

— Дали не е някаква забавена история след намесата на онзи отряд на копърхед?

— Не зная, командире — рече Макс. — Ако питате мен, въпросът беше приключен с решението на заседателната комисия. А и ако става въпрос за нещо подобно, за какво им е дотрябвал танкерът?

— Прав си — съгласи се Фелиан. — Макар че правото не ми е силната страна. Наистина ли нямаш никаква представа къде може да е отишъл Арик?

— Ни най-малка — до минималната вероятност — призна Макс. — Но предполагам, че вече беше напуснал Едо, защото не можах да се свържа с него по телефона. За съжаление не можах да се сдобия с информация за това накъде е тръгнал.

— Но подобна информация би трябвало да се пази в регистъра на космодрума — посочи Фелиан. — Не се ли свърза с тях?

— Свързах се — докладва Макс. — Получих обаче само гражданския списък, в който се съдържат търговски и пътнически кораби. Дипломатическите и военните са в друг списък, до който нямах достъп.

— Естествено — промърмори Фелиан, обзет от неприятно чувство. Първо баща му, сега и Арик. Къде ли бяха изчезнали? Дали миротворците не бяха замесени в тази история?

— Добре тогава, да започнем оттук и да…

— Шшшт! — спря го Пембъртън.

Гледаше някъде нагоре, извила леко глава встрани.

— Какво има? — прошепна Фелиан.

— Не чухте ли? — отвърна тя шепнешком. — Май беше слаба експлозия.

— Не — призна Фелиан, но сърцето му заблъска. — Макс?

— Активирах външните микрофони — заяви компютърът. — Анализът на вторичните сътресения не дава достатъчно информация.

Последва нов трясък, този път по-силен, макар да идваше някъде отдалеч. Този път отекна дори във вътрешността на танкера. Наподобяваше гръмотевичен грохот.

Само че преди двайсетина минути, когато бе влязъл в танкера, в небето не се виждаха никакви буреносни облаци. Той погледна към Пембъртън… и прочете върху лицето й същата мисъл, която го бе споходила.

Зхиррзхианците се бяха завърнали.

След секунди двамата изхвърчаха заедно от танкера и се напъхаха в кабината на асансьора.

— Макс, свали ни долу — нареди Фелиан и засенчи очи към слънцето. — Имаш ли представа откъде идва това?

— Информацията е недостатъчна — повтори Макс и кабината се задейства. — Има вероятност звукът да идва от вътрешността на най-голямата сграда.

— Той е прав — съгласи се Пембъртън и посочи зхиррзхианската сграда. — Вижте — над най-далечния хексагон се издига дим.

Фелиан кимна.

— Видях го. Макс, засичаш ли някакви други кораби? Или въздухолети?

— Никакви — отвърна лаконично Макс.

Откъм базата долетя нов трясък, този път малко по-остър, последван от бяло облаче, което бързо се разнесе от вятъра.

— Сигурно са задействали мини — изсумтя Пембъртън.

Спуснаха се долу и се насочиха право към зхиррзхианската база. Докато вървяха, Фелиан чуваше развълнувани гласове и се опитваше да прогони видението на разкъсани, окървавени тела. Стигна първия хексагон, заобиколи го и…

Закова се объркан на място. Точно пред него, както беше очаквал, но и се беше страхувал, насред гладката керамична стена зееше широка метър дупка с назъбени краища. Около дупката бяха струпани цяла купчина апарати — и десетина инженери и лаборанти.