Тимъти Зан - Войната на завоевателите

— Не смятате ли, че преценката ви е малко прибързана? — попита меко Пембъртън. — Тук сте само от два дни.

— Два дни са напълно достатъчни. Дори повече от достатъчни, бих казал. Просто си губя времето.

— И какво мога да направя аз според вас? Защото, предполагам, очаквате от мен да предприема нещо?

— Да — отвърна Фелиан. — Бих искал да ме върнат на Едо.

Пембъртън поклати глава.

— Ще ми се да можех да ви помогна, командире. Но се съмнявам.

— Защо? Та вие сте най-старшият офицер тук, нали?

— Аз съм технически офицер — обясни тя спокойно. — Нямам никаква власт извън това звено. И със сигурност не мога да издавам заповеди за преназначение.

— В такъв случай позволете ми да се върна на Едо с първия хиперкораб — настоя Фелиан. — Мога да разговарям с някого в канцеларията на адмирал Рудзински…

— Командире — прекъсна го тя. — Разбирам нетърпението ви да се върнете в строя и раздразнението от това, че си губите времето тук. Но ние всички имаме своите роли в тази война и всяка от тях е еднакво важна. Дори и да не сме си ги избирали сами.

— Така ли? — Фелиан повдигна вежди. — А вашата роля, предполагам, изисква да узнаете дали зхиррзхианците не са ми направили нещо повече през тези две седмици, през които бях техен пленник?

— Какво искате да кажете? — Тя смръщи вежди.

— Според мен причината да сте тук е да определите дали не са ми промили мозъка — тросна се той. — А причината аз да съм тук е да съм на тихо и спокойно местенце, далеч от важните събития, в случай че внезапно ми изхвръкне чивията, или нещо подобно.

— Интересно предположение — засмя се тя. — Но малко параноидно.

— Както се казва в една стара поговорка, дори параноиците си имат врагове. Очаквам искрения ви отговор, полковник.

Известно време тя го гледа внимателно. Накрая каза:

— Е, добре. Прав сте. Сега какво?

Значи неприятното предположение, до което бе стигнал тази сутрин, се оказа вярно. А така се надяваше да греши.

— Ами… вие ще поставяте обръчите, а аз ще скачам през тях — подхвърли той. — Само и само за да ви докажа, че не съм опасен.

Дембъртън прехапа устна.

— За съжаление, командире, няма да е толкова лесно. Ровичкането из човешки мозъци си е трудна работа дори когато става въпрос за отдавна познати и добре изучени човешки психози. Но възможната намеса на извънземна раса е нещо извън обичайния медицински опит.

Стомахът му се сви.

— Да не искате да кажете — подхвана бавно той, — че няма никакъв начин да докажа, че не са ми промили мозъка?

— Не съм казвала подобно нещо. Изучавах ви доста внимателно и съм почти сигурна…

Екранчето при вратата изписука и на него се показа лицето на лейтенант Уилямс.

— Полковник Пембъртън?

— Да, лейтенант, какво има? — попита Пембъртън и се приближи към монитора.

— Полковник, току-що установихме аудиовръзка с боен танкер от клас „Морей“, който се появи в системата преди час и половина. Пилотът отказва да съобщи идентификационния си код и номера на разпоредителната заповед. Повтаря само, че трябва да разговаря с командир Кавана.

— Така ли? — Пембъртън погледна към Фелиан. — Въоръжен ли е?

— Въоръжението му е минимално — докладва Уилямс. — Две меларавикърсови оръдия и пет ракети със среден обсег „Шрайк XV“. Нищо, с което не бихме могли да се справим.

— Пилотът поне каза ли си името?

— Твърди, че се казва Макс — отвърна сухо Уилямс. — Само това и нищо повече. Все едно е някакъв домашен любимец.

— Радвам се, че намирате случая за забавен — отвърна Пембъртън и отново погледна Фелиан. — Командире, очаквам разясненията ви.

Фелиан се покашля.

— Според мен това е танкерът на брат ми Арик, който е дошъл да ме търси.

— А този Макс?

— Всъщност забележката на Уилямс не е толкова далеч от истината. Макс е полуразумен компютър.

— Мислех, че полуразумните компютри са обучени да се представят.

— Компютрите на „Кавтроник“ го правят само ако ги попитат директно — обясни Фелиан. — Баща ми мрази начина, по който се перчат компютрите на другите компании.

— Разбирам — рече Пембъртън. — И за какво е всичко това?

— Нямам представа — призна Фелиан. — Когато потеглях от Едо, Арик възнамеряваше да вземе танкера и да тръгне да търси баща ни.

— Може да го е открил — подметна Уилямс. — И сега двамата да са на борда, но да са дали думата на този Макс.

— Да видим — съгласи се Пембъртън. — Свържете ме с тях.

— Разбрано, полковник. — Екранът се раздели на две, но втората половина остана тъмна. — Имате аудиовръзка.