Тимъти Зан - Войната на завоевателите

Бронски кимна, осъзнавайки иронията на положението. Той вероятно бе последният човек във Федерацията, който имаше интерес да прави услуга на лорд Кавана.

— Съвсем ясно, сър — произнесе той с равен глас. — Сега мога ли да вървя?

— Завиждам ви на самообладанието, Бронски. Но да видим колко още можете да разчитате на него.

— Да, сър — отвърна Бронски, надигна се и се шмугна покрай телохранителя. — Приятен ден, парлимин.

Тръгна към изхода, мина покрай двамата миротворчески морски пехотинци, които охраняваха вратата отвън, и се насочи към фоайето. Там, настанен в широк мек фотьойл, го очакваше Гарсия.

— Е? — попита го Бронски, когато застана пред него.

— Тръгна преди осем минути — отвърна Гарсия, изправи се и закрачи редом с него. — Дашка го пое. Защо се забавихте?

— Заради един любопитко от Севкоордския парламент — изсумтя Бронски. — Трябва да поставим под наблюдение Вандайвър — впил се е в нас като куче. Нещо ново по онзи въпрос?

— Нищо важно — отвърна Гарсия, докато излизаха. Навън ги посрещна горещият полъх на Едо. — Арик Кавана позвъни някъде веднъж, струва ми се, че се свърза с онзи полуразумен компютър на „Кавтроник“, който използват на борда на танкера.

— Да, от заседателната зала също се свързаха с него — рече навъсено Бронски. — Не бих искал да свидетелства в моя полза, ако някога го загазя. Какво каза Кавана?

— Само, че има още някой дребни неща за уреждане на Едо, а след това потегляли заедно за Ейвън.

Телефонът в джоба на куртката на Бронски започна да вибрира. Той го извади и натисна копчето.

— Бронски.

На екранчето се появи лицето на Дашка.

— Арик Кавана току-що получи съобщение.

Бронски погледна към Гарсия.

— Трябваше да проследиш всяко съобщение, което пристига за него.

— Така и направих, сър. — Дашка обидено стисна устни. — Въпреки че не беше с адресант никой от онези, които проследяваме — никой от известните му сподвижници. Прекара доста време при терминала — вземаше си някакви бележки.

— Значи сигурно е било кодирано — предположи Гарсия. — По предварителна уговорка.

— Вероятно — съгласи се Дашка. — Искате ли да го прибера?

Бронски обмисляше какво да прави. Разполагаше със съвсем малоброен състав, а арестът на Арик Кавана можеше да предизвика нежелани последствия.

— Ще го оставим да потича на воля още малко — каза той на Дашка. — Лепни се за него и следи какво прави. Ще пратя Чо Минг в депото да прерови всички съобщения. Да видим дали няма да открие онова, което е получил.

— Ясно.

Екранчето угасна.

— Доста време ще му отнеме — посочи Гарсия, докато се приближаваха към оставената на паркинга кола. — Дали да не повикаме подкрепления?

— Не ни трябват подкрепления — тросна се Бронски. — И сами можем да се справим.

— Ясно, сър — рече Гарсия. — Но като дръпнем Чо Минг от танкера, ще го оставим без наблюдение.

— Не ме интересува танкерът — изсумтя Бронски. — И този Арик Кавана хич не ме интересува. Цялата тази шумотевица е заради татенцето му.

— Ясно, сър — промърмори Гарсия.

„Чуди се какво става — помисли си Бронски. — Всички се чудят“. Чудеха се какво толкова важно може да има в един застаряващ бивш Севкоордски парлимин, та Бронски ги е изтеглил от наблюдателните им постове на мрачанския свят и ги е докарал чак тук. Някои от тях вероятно смятаха, че се касае за лично отмъщение. Може би наранена гордост от начина, по който лорд Кавана и телохранителят му се бяха държали с Бронски на Мра-миг.

Не можеше да им разкрие истинската причина. Не и докато не решеше да поиска от тях да се присъединят към Торин Лий в личната карантина, която той бе наложил върху Мра-ект.

С течение на времето, разбира се, всички, включително и Бронски щяха да се включат в тази карантина. Но засега не. Преди това лорд Кавана трябваше да застане на тяхна страна.

Защото, също като Лий, Кавана знаеше истината за КИОРО: че легендарното оръжие, чието съществуване бе позволило на Северния координационен съюз да определя политиката на Федерацията в продължение на близо четиридесет години, не съществува. И че никога не е съществувало.

По никакъв начин Бронски не биваше да допусне тази горчива истина да стане достояние на населението — хората виждаха в КИОРО единствената си надежда за спасение от завоевателите. По абсолютно никакъв начин. Където и да бе отишъл Кавана, рано или късно те щяха да го намерят.

И да го накарат да запази тази тайна. С добро или с лошо.