Тимъти Зан - Войната на завоевателите

Без никакво значение.

Куин, разбира се, би могъл да игнорира непроизнесената молба на Бокамба. Той беше първи пилот на корвина, разполагаше с абсолютната власт и нямаше никакъв начин Бокамба да му я отнеме. Освен това имаха заповед, която трябваше да спазват.

И той взе решение. „Приготви се за атака“ — нареди на Бокамба, изви корвина встрани от „Каскадия“ и „Вълчата глутница“ и го насочи към безпомощния изтребител, към който се приближаваше зхиррзхианският кораб. Знаеше, че жестът му може да се окаже безсмислен, но бе сигурен, че не само възприема, но и напълно споделя гледната точка на Бокамба.

Всъщност най-важно от всичко бе, че Бокамба е негов приятел.

Оръдията на зхиррзхианския кораб блеснаха и изпратиха ослепително бяло сияние към групата изтребители, преследваща останалите лазерни бомбардировачи.

— Удариха ли ги? — извика Дашка над рамото му.

— Доста сериозно — изсумтя Чо Минг. — Единият изгоря на място, другите три са силно повредени.

Дашка поклати глава.

— Някой там не е внимавал достатъчно. Проклятие!

— Не можем ли да направим нещо? — попита обезпокоено Арик, загледан в ударените изтребители. Единият, изгубил напълно контрол, се носеше към горните слоеве на атмосферата.

— Какво например? — попита Дашка. — Да се хвърлим в атака и да свършим като тях?

Арик стисна безпомощно зъби. Така бе, разбира се, не можеха да направят нищо. Не и без да се разкрият пред зхиррзхианските кораби и да бъдат унищожени.

— Освен това не се налага — продължи Дашка, загледан в екрана. — Изглежда, някой друг ще им се притече на помощ.

И наистина — отдалечавайки се бързо от гигантската транспортна рамка, една белезникава диря на изтребител се насочваше към ударения си събрат.

— Какво прави? — промърмори той.

— Може би ще се опита да отвлече вниманието на зхиррзхианците — предположи Дашка. — Но едва ли смята да измъкне онези нещастници изпод носа им.

— Каквото и да е намислил, решението е само негово — намеси се Чо Минг. — Ето, чуйте.

От говорителя върху пулта на Дашка бликна внезапна какофония от гласове и откъслечни фрази от разговори, уловени от подслушвателните устройства на техния кораб. Сред шумотевицата се издигна един глас, който Чо Минг улови и усили:

— … незабавно. Повтарям: Маестро, върни се…

Гласът бе прекъснат от внезапната смяна на посоката на сигнала.

— Маестро — повтори Дашка и погледна намръщено Арик. — Това не е ли позивната на твоето приятелче Адам Куин?

— Да — промърмори Арик и изведнъж почувства, че му призлява. Щом Куин беше там, значи с него бяха Клипер и останалите от „Омикрон 4“. Хората, които бяха рискували живота и кариерата си, за да спасят брат му от завоевателите.

Сега вече това, което ставаше на екрана, не беше само вълнуващо представление. Там воюваха и гинеха негови приятели.

— Успокой се, Кавана — тихо рече Дашка. — Да не вземеш сега да започнеш да повръщаш? Куин е добър, знаеш го. Ще се справи.

— Зная — потвърди механично Арик. Но за момента не го вярваше.

Нова шокова вълна разтърси командно-мониторната зала — бе причинена от поредната ракета на хората-завоеватели, преодоляла защитите на зхиррзхианския кораб, за да се вреже в корпуса му. Поредната шокова вълна, която щеше да разтърси оптроничните връзки, да нанесе поражения на течните конектори и да разхвърля войниците и техниците като парцалени кукли.

Стиснал с две ръце дръжките на креслото, Върховният командир Прм-жевев вече не се усмихваше.

— Кажи на корабния командир Дклл-кумвит, че не ме интересува още колко удара ще понесем. Искам той и „Повелителен“ да се съсредоточат изцяло върху въздушното нападение на планетата.

— Подчинявам се — отвърна старейшината и изчезна.

Прм-жевев насочи вниманието си към мониторите. Три от корабите на хората-завоеватели вече бяха обезвредени за стотината удара, откакто бе започнала битката, единият бе променен до неузнаваемост. Малките изтребители също бяха покосявани систематично, докато щъкаха между по-големите кораби, опитвайки се — не съвсем безуспешно — да изкарат от строя лазерните им оръдия. Отдавна бе изчезнала първоначалната му неохота да нападне зле въоръжените йикромански пътнически кораби и сега флотата му ги изпепеляваше един по един в небето над планетата. По всичко личеше, че зхиррзхианците ще спечелят и тази битка.

Но в него се пробуждаха съмнения. Зад своите практически неразрушими корпуси, могъщите кораби се рушаха, превръщайки се в купчини безполезен метал. Вторичните ефекти на многобройните ракетни попадения бяха довели до изключването на повече лазерни оръдия, отколкото в директна битка, а с всяко ударено оръдие нарастваше и вероятността някоя от ракетите да проникне вътре. Сега вече надпреварата бе кой пръв ще повреди фините уреди на противника и дълбоко в себе си Прм-жевев подозираше, че зхиррзхианците ще я изгубят.