Тимъти Зан - Войната на завоевателите

Арик с усилие отново се съсредоточи върху монитора.

След зачестилите лазерни отблясъци изчезваха и последните килватерни следи на йикроманските кораби, но отзад вече се показваше нова вълна. И този път му се стори, че вижда стрелкащите се пламъчета на ракетите.

— Чо Минг? — повтори Дашка.

— Чувам те — отвърна другият, но изглежда, бе озадачен от нещо. — Стрелят с нещо, но не мога да разбера с какво. Прилича ми на ракети стелт…

— Ето там! — извика Арик и посочи. На корпуса на един от корабите на завоевателите разцъфна бяло облаче. Той млъкна учуден. Облачето не се разрастваше, нито изчезваше.

— Какво е пък това?

— Каквото и да е, изстреляха още шест такива — отвърна намръщено Дашка. — Четири удариха предния хексагон на същия кораб. Хайде, Чо Минг, кажи нещо.

— Работя по въпроса, търпение… — изсумтя Чо Минг. — Албедото е невероятно високо… може би това са някакви целеуказващи маркировки. Ще опитам да ги анализирам…

Гласът му заглъхна сред тракането на клавиши. Арик надзърна през стъкления покрив и мярна още три експлозии, които изригнаха върху водещия кораб и останаха там. Ако наистина бяха целеуказващи маркери, би трябвало след тях да летят ракетите. Но досега не ги следваше нищо.

Изведнъж зад гърба му се разнесе хриптящ звук, който по нещо напомняше смях.

— Не мога да повярвам! — викна Чо Минг. — Дашка, представяш ли си: това е боя!

— Какво?

— Най-обикновена старовремска бяла боя — продължаваше да се киска Чо Минг. — Е, не съвсем старовремска. Всъщност, изглежда, е доста усъвършенствана. Бързосъхнеща, с полепващ коефициент в горния край на скалата и албедо на косъм над единица. И всяка една от тези боядисващи топки цъфна по някоя от лазерните кули на завоевателите.

Дашка бавно поклати глава.

— Проклет да съм.

— Нищо не разбирам — промърмори Арик. — Да не се опитват да запечатат кулите?

— В известен смисъл — обясни Чо Минг. — Но има и още нещо. Албедото е мярка за отразителната способности е в граници от нула до едно. В случая това означава, че белите петна са с отразителна способност на рефлектор. Рекат ли зхиррзхианците да открият стрелба с тези лазери и… разбираш ли?

— Ясно — кимна Арик. Едва сега започна да схваща замисъла. — Лъчът ще се отрази и ще удари обратно в механизма.

— Което едва ли ще причини вреда някому — продължи Чо Минг. — Само дето оръдието е извадено от строя — до края на сражението.

Още един белезникав облак разцъфна върху корпуса на зхиррзхианския кораб, последван от нови два.

— Пак ли „Деткнел“? — попита Дашка.

— Някои от тях само — рече Чо Минг. — Другите са ракети стелт — снабдени са с доста мощни бойни глави. Изглежда, ги насочват към съчленителния ръб между първите два хексагона.

— Някакви поражения? — попита Дашка.

— Трудно е да се каже. И ще става все по-трудно, защото пространството се изпълва с отломки.

Останки от йикроманските кораби и от тези, които ги бяха пилотирали.

— Някакви сигнали от спасителни капсули или скафандри? — попита Арик.

— Не съм засякъл — отвърна Чо Минг. — Което не значи, че няма. А, ето и информацията от последния залп… изглежда, сред отломъците има и късове от зхиррзхиански корпус. Малки са, но ги има.

— Което също не означава нищо — изсумтя Дашка. — От корабите, които взривиха „Ютландия“, също имаше отломъци…

— Той се оттегля — възкликна Арик; сочеше предния кораб на завоевателите. — Вижте, оттегля се!

— Възможно е — съгласи се неуверено Дашка. — Но дали отстъпва, или нещо друго…

И млъкна, когато изображението на зхиррзхианския кораб премигна и изчезна — той бе напуснал системата.

— Един по-малко — обяви Чо Минг с нотка на мрачно задоволство.

Арик огледа останалите пет зхиррзхиански кораба, чиито лазерни оръдия методично превръщаха корабите на йикроманците в искрящ прах. В далечината зад тях се виждаха кърмовите следи на другите пет кораба, които бързаха да се присъединят към битката.

— Няма да успеят — промърмори той. — Не им достига огнева мощ.

— Да, така е — съгласи се Дашка. — Чудно, нали? През цялата си кариера съм следвал едничката цел да не позволявам на йикроманците да се превърнат във военна заплаха за Общността. А сега ми се ще да не си бях вършил свястно работата.

Арик се намръщи. Кливерес си Йятуур и хората й бяха работили толкова всеотдайно върху отбранителния си проект. Арик бе един от непосредствените свидетели на усилията им и дори се бе сприятелил с неколцина от тях. За него това бе необичаен опит, а също и възможност да разчупи стереотипните представи за йикроманците, с които бе израсъл.