Тимъти Зан - Ударът на кобрата

— Става. Благодаря ти, Коруин. Това негово странно държание едва не ме изкара от равновесие.

— Не се притеснявай. До довечера.

Джошуа изчезна от екрана. Коруин се намръщи, набра номера на Академията и поиска да го свържат с Джъстин. На екрана се появи лицето на брат му.

— Ало? О, здравей, Коруин. С какво мога да ти бъда полезен?

Мина цяла секунда, преди Коруин да си възвърне дар слово. Рядко, а може би дори никога, Джъстин не се бе държал толкова хладно учтиво. „Делово“ — мина му през ума.

— Хъм, просто ти се обаждам да разбера дали ще дойдеш на фамилната кръгла маса тази вечер — най-после успя да каже той. — Предполагам, че татко ти е съобщил.

— Да. Преди два дни, а днес ми напомни и Джошуа. Разбрах, че леля Гуен също ще присъства.

Коруин мислено се намръщи. Беше решил той да съобщи тази новина на Джъстин, за да го придума да присъства. Леля Гуен — по-малката сестра на Джони — още от детинство беше любимка на Джъстин, но откакто преди шест години се премести на Палатин, посещенията й станаха съвсем редки.

— Вярно е — каза той. — Тя е един от геолозите, които обработват данните от Квазама.

Устните на Джъстин като че ли леко се свиха при името Квазама. Коруин не беше съвсем сигурен.

— Да, татко спомена такова нещо. Е, както ти казах, ще се опитам да дойда.

— Какво те задържа далеч от дома? — сякаш между другото попита Коруин. — Не си ли все още в отпуска?

— Официално — да. Но напоследък усилено работя върху нещо и искам да го довърша.

— Какво е това „нещо“?

Лицето на Джъстин остана непроменено.

— Ще разбереш, когато го свърша. Дотогава по-добре да не ти казвам.

Коруин тихо въздъхна и се призна за победен.

— Добре, запази си тайната, щом искаш. Обади ми се, ако имаш нужда от транспорт. Ще ти изпратя колата си.

— Благодаря. Ще говорим по-късно.

— Доскоро. — Екранът изгасна и Коруин се облегна на стола. Пътуването до Квазама определено бе променило брат му… и то не към по-добро. Все пак, както беше казал на Джошуа, някои неща просто изискваха време, за да се оправят.

Интеркомът иззвъня. Беше Юти с някакво съобщение за обществената мрежа за осведомяване, което трябваше официално да се одобри. Коруин въздъхна, включи линията, остави настрана тревогите си за Джъстин и се залови за работа.

За Пири животът беше както едно време. Почти.

Поканата за вечеря в семейство Моро за него винаги стоеше над всичко, не само защото тяхната компания му беше приятна, но и защото негласно го бяха приели за член на семейството, а малцина бяха удостоени с тази чест. Години наред той имаше привилегията да наблюдава как трите момчета сменят малките столчета с големи, как от мълчаливи свидетели се превръщат в пълноправни участници в семейните дискусии; как чрез осмоза бяха възприели някои от тънкостите на политиката в световете на кобрите. Беше опознал и Гуен Моро, само три години по-голяма от него, до такава степен, че бе намислил да се ожени за нея. Тази вечер, като гледаше насядалата около масата фамилия, споменът за онези по-щастливи времена нахлу в паметта му като аромата на хубаво кахве.

Но тази вечер се чувстваше някаква хладина. Усилията на семейството не можеха да разсеят огорчението от празния стол на Джъстин. Джони ги бе уверил, че Джъстин ще дойде за дискусията, ала вечерята вече отиваше към своя край, поднесоха десерта и кахвето и Пири започна да се съмнява.

За Пири студената увереност, че вината за това е негова, беше по-лоша от отсъствието на Джъстин.

Той бе негов треньор, човекът, който трябваше да е сигурен, че момчето е готово да участва в мисията. И преди това беше тренирал кобри и ако Джъстин не бе успял да развие усещане за защитната параноя, необходима на всеки при опасност, причината за това беше единствено той. Пири можеше да му забрани да пътува с мисията, но Съветът искаше близнаците да участват и той не можеше да изтъкне никакъв убедителен аргумент за такава забрана.

Ако бе последвал бронирания автобус, когато Моф взе Джъстин от Солас за Пурма…

На връщане от Квазама Пири многократно беше разигравал този сценарий в безброй варианти. Но и сега, когато останеше сам, тази мисъл продължаваше да го преследва. Ако бе последвал автобуса, може би на първата спирка щеше да освободи Джъстин и след това двамата щяха да измъкнат Серенков и Риндстат. Или поне да го беше изчакал да пристигне до силно охраняваната сграда. Тогава Джъстин нямаше да остане самичък дълбоко във вражеската територия и без помощника отвън, на когото бе разчитал.