Тимъти Зан - Ударът на кобрата

— А каква е възможността за препрограмиране на нанокомпютъра, за да идентифицира мохите като врагове? — попита Феърли. — Тогава поне следващото поколение кобри ще може да се справи с тях.

Вартансън изсумтя.

— Не мислиш ли, че нещо подобно вече имахме при целианските кобри? Само че разпознаването на формата отнема твърде много компютърна памет.

— Фактически нещата са доста по-сложни — поклати глава Джони. — Ако имплантираме в кобрите такава система за разпознаване на цели, ние ще им отнемем инициативата и с това, в крайна сметка, тяхната ефективност. Тогава квазаманците могат да хвърлят срещу нас стотици птици и докато ние безпомощно стреляме по същества, които не могат дори да дойдат до нас за три минути, квазаманските войници ще ни убиват безпрепятствено. Оръжията за автоматично захващане на определен вид цели вършат добра работа на Целиан, но не се опитвайте да ги вграждате в кобрите.

Настъпи тишина.

— Извинявайте — промърмори Джони. — Нямах намерение да ви изнасям лекция.

— Няма защо да се извиняваш — отвърна Стигър. — Разяснението беше оправдано и ние го разбрахме. Не мисля, че някой желае да има специализирани кобри. Съществува ли някакъв друг начин да се намали ефективността на мохите?

— Извинете ме, че се отклонявам от темата на дискусията — колебливо се обади Хемнър, — но има още някои въпроси относно квазаманците, които ме безпокоят. Ти смяташ, Бром, че историята не е важна, но аз бих искал да зная малко повече за миналото на колонията. По-специално, кога и как е създадена.

— Не исках да кажа, че историята не е важна. — Стигър посочи към комуникационния пулт пред себе си. — Само че… о, няма значение. Я да видим. Историческата справка показва, че първите квазаманци са напуснали човешкия Доминион около 2160-а. Вероятно като колонисти са тръгнали от Реджинин за Раджпут. Векторът на посоката е почти прав и различните исторически бележки и език… да не говорим за самата дума „квазама“… всичко говори за една от основните субкултури на Реджинин.

— Думата „квазама“ ли? — намръщи се Вартансън.

— Имаш тази справка пред себе си — сопна се Стигър. — „Квазама“ е стара арабска дума и означава „разделям“. Тя е влязла в английския език през няколко различни езика и се е променила, за да се превърне в „kismet“, което означава „орис“ или „съдба“.

— Разделени от съдбата — промърмори Рой. — Някой лингвист на борда на техния кораб е имал странно чувство за хумор.

— Или предчувствие за очакващата ги участ — тихо, сякаш на себе си промърмори Телек. — Сред квазаманците не долових почти никакво чувство за хумор. Те са невероятно сериозни.

— Чудесно — каза Хемнър. — Значи Квазама съществува от около триста години и за това време мохите и хората са развили симбиоза. Прав ли съм?

— Прав си — кимна Стигър. — Макар че за случая „симбиоза“ е прекалено силна дума.

— Силна ли? — вдигна вежди Хемнър. — Бололините защитават тарбините, за да могат мохите по-лесно да се размножават; мохите на свой ред защитават господарите си. Какво е това, ако не симбиоза? Въпросът ми е, какво са правили мохите преди идването на хората?

Всички обърнаха глави към Телек.

— Лизабет — подкани я Стигър, — имаш ли някаква идея?

— Засега не — бавно отговори тя и се намръщи. — Хъм. Никога не съм се замисляла. Трябва да е имало някакъв хищник… голям , който е застрашавал бололините. Ще проверя в записите на трофтите, за да видя какво може да е било.

— Извинявайте — намеси се Рой, — но смятам, че това не е от съществено значение за отговора на въпроса как да се справим с мохите върху раменете на квазаманците.

— Ти извинявай — отвърна Телек, — но човек никога не знае от коя трънка ще изскочи заек.

Тя се впусна в една мини лекция за взаимната зависимост на биологичните структури и техните функции с екологията, но Джони пропусна по-голямата част от нея. Той заразлиства доклада, прескочи квазаманските биологични данни, попадна на едно малко изречение, което привлече вниманието му, облегна се назад и внимателно зачете. По гърба му полазиха тръпки.

Стигър казваше нещо успокояващо, когато Джони отново насочи вниманието си към групата. Той изчака генерал-губернаторът да завърши и преди някой да успее да отвори уста, заговори:

— Лизабет, успя ли да проучиш фауната от донесените с „Менсаана“ записи? По-специално тези от планетата Чата?

— Хвърлих им едно око. — Изразът на лицето й казваше: „Добре знаеш, че ги проучих“, но мисълта остана неизказана. — Нещо специално ли имаш предвид?