Тимъти Зан - Ударът на кобрата

— Може би е необходима по-тясна връзка с хората — предположи Коруин. — Или пък разстоянието, или някакъв стресов фактор оказва влияние.

— Вие преминахте към количествената страна на въпроса — с глух глас се намеси Крис. — Означава ли това, че признавате влиянието на мохите върху събитията в Квазама?

Настъпи кратка тишина. Един подир друг всички кимнаха.

— Градовете — каза Джошуа. — Това е ключовият индикатор. Те са имали огромни трудности с увеличаването на броя на мохите по естествените схеми на размножаване, макар че съществуват и по-прости начини. Странно, че никой от нас не се сети по-рано.

— Може би мохите са охладили нашето любопитство — тъжно подхвърли Пири. — Поне що се отнася до този въпрос.

— А може и да не са — възрази Джошуа. — Хайде да не приписваме на тези птици прекалено много свръхестествени възможности. Не забравяйте, че те дори не са интелигентни. Аз мисля, че ние хората нерядко и без чужда помощ пропускаме очевидни истини.

Дискусията по тази тема продължи дълго, преди да преминат към други въпроси. Всички бяха така погълнати от нея, че само Пири видя как Джъстин тихо се измъкна.

Писалището във временната му стая в академия „Кобра“ беше няколко сантиметра по-късо, отколкото желаеше, но бе оборудвано с компютърен терминал, което за Джъстин имаше първостепенно значение. Той очакваше отговора на последното си запитване, когато на вратата се почука.

— Влез! — извика разсеяно Джъстин. Вероятно отново някой щеше да му направи бележка, че още не си е легнал.

— Никой ли не ти е казвал, че е неучтиво да си отиваш, без да се сбогуваш?

Стреснат и огорчен, Джъстин се обърна на ергономичния си стол и се изчерви.

— О… здравей, лельо Гуен — успя да каже той без заекване. — Хъм… е, вие така задълбочено дискутирахте въпроса за мохите… а пък аз имам работа тук…

Джъстин млъкна под нейния успокояващ, разбиращ поглед, който още от детските години имаше върху него по-силно въздействие, отколкото някое строго мъмрене или нравоучение.

— Мда — произнесе тя. — Лошо е да си тръгваш, когато ти скимне. Не можа да чуеш моя доклад.

— Онзи за стратегическите материали на Квазама ли?

— Същия. И приложението към него: „Основи на квазаманската далекосъобщителна система“.

Джъстин примигна, пулсът му се ускори.

— Ти си я открила? Е, хайде… разказвай.

— С удоволствие, но само ако преди това ми разкриеш тайната си — махна с ръка тя към разхвърляните хартии и карти.

Джъстин усети как устата му се изкриви в гримаса. Но и без друго трябваше скоро да сподели с някого. От страна на леля Гуен поне можеше да разчита на разбиране.

— Добре — въздъхна той. — Опитвам се да разработя тактически план за следващата разузнавателна мисия до Квазама.

Гуен втренчи очи в него.

— Какво те кара да мислиш, че ще има друга мисия?

— Трябва да има — отговори той. — Първата мисия завърши с твърде много неизяснени критични факти. Най-малкото подземните производствени центрове, а ако татко е прав — и мохите.

— Хъм. И сигурно планираш ти да ръководиш тази мисия?

Джъстин изви устни.

— Разбира се, че не. Но ще бъда в екипа.

— Хъм. — Гуен огледа стаята, хвана един стол и го привлече до писалището, за да наблюдава очите на племенника си. — Знаеш ли, Джъстин — каза тя, докато сядаше, — ако не те познавах, щях да си помисля, че бягаш от нещо.

Той изръмжа.

— Според мен отиването на Квазама едва ли може да се нарече бягство.

— Зависи пред какво трябва да се изправиш тук. Да останеш на Авентини, изложен на реалната или въображаема враждебност на обществото никак не е лесно. Понякога за страхливеца всяка друга възможност е изход.

Джъстин пое дълбоко дъх.

— Лельо Гуен, ти вероятно не знаеш какво е положението. На Квазама се изложих… просто се провалих… и сега съм длъжен да поправя грешката си.

— Скъпи племеннико, ти не ме слушаш. Въпросът не е в това дали си се провалил, или не. Втурването напред с план за преждевременни действия се квалифицира като бягство. Точка. А аз наистина разбирам пред какво си изправен. Когато навремето баща ти се върна от войната, той… — Тя спря, стисна устни и тихо продължи: — Една нощ в града имаше инцидент и той… уби двама младежи.

— Никога не съм чувал за това — едва промълви Джъстин и усети как устата му пресъхна.

— В семейството не обичаме да говорим по този въпрос — каза тя и въздъхна. — Момчетата се престорили, че искат да го прегазят с колата си, неговите рефлекси на кобра реагирали по начин, който завършил с индиректното им убийство. Подробностите не са важни. Тогава той също искаше да избяга. Получи покани от много извънземни университети, но остана. Остана и с помощта на семейството се справи с отлъчването от обществото. По-късно спаси няколко души от пожар.