Тимъти Зан: Гордостта на завоевателите

Засега инсталацията работеше. Бавно, но без да спира, капсулата се носеше сред останките приблизително под прав ъгъл на вектора, по който се движеше корабът на извънземните, към мястото, където, ако не бяха унищожени, трябваше да се намират стражевите кораби. Само да можеше да се измъкне извън конуса, описван от обхвата на сенсорите на извънземните…

Съсредоточил цялото си внимание върху първия кораб, той не забеляза приближаването на втория. Видя го едва когато синята светлина го освети.

— Келер? Чуваш ли ме?

Лейтенант Дана Келер с мъка отмести очи от далечните светкавици на лазерните светлини, включи комуникационния си лазер и отговори:

— Чувам те, Бедини. Как смяташ, това краят ли е?

— Краят на края — отвърна с горчивина Бедини. — Тези мръсни шибани…

— По-добре да тръгваме — прекъсна го Келер. Гледката на останките от отряда с особено назначение на комодор Даями й действаше потискащо, но с богатия репертоар от ругатни на Бедини нямаше да постигнат нищо. — Освен ако не искаш да изчакаш и да провериш дали няма да дойде и нашият ред.

Чу въздишката на Бедини в микрофона.

— Не изгарям от желание.

— Чудесно — каза Келер и набра кода на навигационната карта. Всъщност извънземните едва ли знаеха, че са тук — стражевите кораби бяха почти напълно невидими за сенсорите. Но тя не искаше да заложи на това дори цент, камо ли живота си. — Според инструкцията трябва да се разделим. Аз ще тръгна към Доркас. Ти Масиф ли искаш, или Калевала?

— Калевала. Кои статични бомби ще използваме, моите или твоите?

— Моите — каза Келер и набра команда за пускане на мощна тахионна бомба. — Твоите ще са ти нужни, когато напускаш Калевала. Не включвай двигателите, докато не ти дам сигнал.

— Добре.

Вторият пилот рязко се изтласка назад и Келер почувства зад себе си полъх на въздух.

— Как се чувстваш, Горзински? — попита тя.

— Много съм гот — отговори вторият пилот. По гласа й личеше, че е смутена и объркана. — Извинявай, лейтенант.

— Няма нищо — каза Келер и погледна измъченото лице на по-младата жена, която внимателно маневрираше над седалката в условията на безтегловност. Жена! По дяволите, Горзински си беше момиченце, дошло направо от учебната база. Това беше първата й истинска акция… и ето как завърши. — Връщаме се. Набери командата за включване на двигателя.

— Слушам — отговори Горзински и започна трескаво да набира командата. — Пропуснах ли нещо?

— Нищо. Продължават да търсят наоколо и да избиват оцелелите.

— Не мога да разбера защо — каза Горзински със стиснато гърло.

— И аз — съгласи се тъжно Келер. — Но ще им го върнем тъпкано. Обещавам ти.

Превключвателят издрънча: статичната бомба беше готова. Келер натисна пусковия ключ. Големият цилиндър се освободи и стражевият кораба леко се разтресе.

— Бедини? Статичната бомба пусната. Взривяване след деветдесет секунди.

— Прието — отговори Бедини. — Изчезваме. Късмет.

— И на вас — каза Келер и изключи комуникационния лазер. — Да тръгваме, Горзински.

Обърнаха кораба и се приготвиха да потеглят към дълбокия космос. Статичната бомба експлодира зад тях и разпръсна широк спектър от тахиони. С тях щяха да заслепят детекторите на извънземните за проследяване на килватера от техния кораб. Поне така беше на теория. В противен случай имаше голяма вероятност мироопазващите гарнизони на Доркас и Калевала да си имат компания.

— Тръгваме — каза Келер и натисна стартерния бутон.

Небето трептеше с бледа светлина, звездите се въртяха и създаваха илюзия за тунел, пространството около тях се изкривяваше. А после се превърна в сфера, осеяна със звезди.

Келер погледна към Горзински. Момичето все още изглеждаше разстроено, но сега имаше и нещо друго. Върху лицето й се четеше спокойна, мрачна решителност, каквато Келер толкова често беше виждала върху лицата на калените в битки ветерани.

Тя поклати глава. Що за начин да пораснеш!

Вратата се отвори и подполковник Кастор Холоуей влезе в сенсорната станция на мироопазващия гарнизонен център на колонията Доркас. Майор Фуджита Такара го чакаше. В сумрачната червена светлина лицето му изглеждаше навъсено.

— Какво има, Фуджи? — попита Холоуей.

— Лошо — отговори Такара. — Крейн току-що засече предния фронт на облак от статична бомба.

Холоуей погледна монитора за тахиони и младия сержант, седнал вдървено пред него.

— От „Джутланд“?

— Няма откъде другаде — отговори Такара. — Взривът от статична бомба може да се засече точно само от много малко разстояние, но посоката е тяхната.