Тимъти Зан: Гордостта на завоевателите

— Или просто не са се взривили — каза Фелиан и потисна започналата да го задушава паника. „Киншаса“ запращя от топлинно напрежение, а ужасните лазерни оръдия продължаваха методично да топят слой подир слой от корпуса. От високоговорителите на мостика долетяха викове. Очевидно останалите кораби бяха в същото критично състояние. За един миг отрядът с особено назначение беше преминал от пълен контрол на положението в състояние на борба за оцеляване. И шансовете му все повече намаляваха. — Настрой ракетите с топлинно насочване, Рико, и стреляй по тия проклетници!

— Слушам, сър! Настройвам ракетите с топлинно насочване. Огън!

Последва звук, като приглушен трясък от мълния, и „Киншаса“ се наклони.

— Преждевременно взривяване! — извика Майърс. Въпреки пращенето на нагорещения метал Фелиан долови в гласа му страх. — Корпусът се разпада. В предна дясна част са засегнати бордове две, три и четири. В задна десен борд две.

— Пробивите не могат да се уплътнят — извика Рико. — Много са горещи. Уплътнителят не хваща. На десни бордове две и четири хексагоналните призматични клетки са все още запазени. На десен борд три… разрушени.

Фелиан стисна зъби. В тази секция имаше десет мощни инсталации. И десет души персонал. Вече мъртви.

— Чен Ки, маневра… накъдето и да е! — заповяда по шлемофона той. Ако не отклоняха лазерите на извънземните, десетте жертви щяха да си имат голяма компания. — Всички офицери от десен борд да изтеглят личния състав към центъра на кораба!

— Слушам, сър. Личният състав към центъра на кораба.

— Корабът няма да издържи дълго на такъв огън, капитане — тъжно отбеляза застаналият до него Рико.

Фелиан мълчаливо кимна; очите му трескаво се местеха от тактическия монитор към монитора за състоянието на кораба. Той разбираше, че Рико, ако това въобще беше възможно, силно смекчава истината. Половината системи на „Киншаса“ бяха повредени или изпарени. Държаха го само вътрешните прегради. Ясно беше, че му остават само няколко минути живот. Но преди да умре трябваше да има достатъчно време за един последен удар по врага, който продължаваше да ги обстрелва.

— Рико, втори ракетен залп! — изкомандва Фелиан. — Стреляй в нашата сянка, след това се вдигни над тях и се вклини в средата на формацията им! Никакво програмиране… стрелба с право мерене!

— Ще се постарая — отвърна Рико. Челото му беше покрито с капчици пот. — Но с кораб като този не мога да гарантирам.

— На моя отговорност — каза Фелиан. — Щом станеш готов, стреляй.

— Слушам, сър. — Рико насочи ракетите и натисна бутоните за стрелба. През стенанията и потрепванията на „Киншаса“ Фелиан усети излитането на ракетите.

— Залпът изстрелян! — докладва Рико. — Сър, според мен най-добре да напуснем кораба, докато все още можем.

Фелиан погледна отново монитора за състоянието на кораба и сърцето му се сви от болка. На практика „Киншаса“ беше мъртъв. Като командир на кораба, сега той имаше само една отговорност: да спаси екипажа!

— Съгласен! — отговори мрачно Фелиан. — Хувър, предай на личния състав. Напускаме! Всички секции да се приготвят за отделяне!

Аварийната сигнализация промени тона и ритъма и предаде сигнал за напускане. Бордовите лампи по мостика затрепкаха и угаснаха. Екипажът набързо изключи инсталациите на кораба и провери автономните животоподдържащи системи на клетките.

Фелиан обаче имаше да изпълни една последна задача: да вземе мерки извънземните убийци да не научат нищо за Общността от останките на неговия кораб. Той хвана с две ръце таблото на командния пулт, откърти го и започна да чупи ключовете по него. След това счупи действащия навигационен компютър, резервния навигационен компютър, компютъра със записи, библиотечния компютър…

— Екипажът на мостика готов, капитане — докладва малко припряно Рико. — Да преминем ли към капсулиране?

Фелиан счупи последния ключ и каза:

— Преминавайте! — Прибра ръце до тялото си и закопча предпазния колан.

Чуха се тъпи удари, последвани от разтърсване, от пода и тавана се откъснаха метални секции, обгърнаха седалката и го затвориха в херметизирана капсула. В следващия миг той потъна във въздушната възглавница на седалката, мостикът се разпадна и подобните на пчелни килийки клетки се превърнаха в отделни спасителни капсули, които изхвърчаха далеч от вече умиращия „Киншаса“.

— Довиждане — сбогува се Фелиан с останките от кораба и посегна към бутона за отваряне на илюминатора. По-късно щеше да скърби за изгубения кораб. Сега умът му беше зает с най-важната задача — оцеляването. Неговото и това на екипажа.