Тимъти Зан: Гордостта на завоевателите

Илюминаторът се отвори и той притисна лице до стъклото. Гледаше към „Киншаса“. Спасителните капсули — неясни, трепкащи светлинки — се отдалечаваха от деформирания почернял корпус на кораба, все още обстрелван от лазерните оръдия на извънземните. Нямаше начин да разбере колко от капсулите са незасегнати, но онези, които бяха цели, щяха да запазят живота на намиращите се в тях хора, докато бъдат прибрани. Фелиан се раздвижи внимателно в тясната капсула, обърна се към илюминатора, насочен към главната част на битката, и погледна.

Сражението беше свършило. Мироопазващите сили бяха разгромени.

Висеше в състояние на безтегловност в тясната капсула, дъхът му оставяше петна върху стъклото. Чувстваше се зашеметен. „Пиази“ светеше ярко — пробивът в резервоарите му с кислород поддържаше огъня в условията на космически вакуум. „Гана“ и „Лийкпай“ бяха почернели. Черни бяха и „Бомбай“ и „Сийгъл“. От „Баджер“ нямаше и следа.

„Джутланд“… — най-мощният, клас „Ригел“, отбранителен крайцер „Джутланд“ — бавно се гърчеше в предсмъртни спазми. Преселваше се във вечността.

А четирите звездни кораба на извънземните си бяха на мястото. Без никакви видими следи от повреди.

— Не — промърмори Фелиан. Беше невъзможно. Абсолютно невъзможно. Един кораб клас „Ригел“ от отряда с особено назначение да бъде разрушен за шест минути… само за шест минути… нечувано!

От един от междузвездните кораби на неприятеля блесна лазерен лъч. После от друг. И от трети. Фелиан се намръщи. Не можеше да разбере по какво стрелят. Дали някои от изтребителите „Водно конче“ на „Джутланд“ все още не летяха наоколо? Извънземните отново стреляха, и отново…

И изведнъж разбра и замръзна от ужас. Извънземните стреляха по капсулите. Методично и старателно избиваха оцелелите от битката.

Изруга. Капсулите не представляваха никаква заплаха за извънземните… те не бяха въоръжени, не бяха бронирани, нямаха дори двигатели. Тяхното унищожаване превръщаше сражението в преднамерено, хладнокръвно, жестоко убийство.

А той не можеше да направи нищо освен да седи и да наблюдава. Капсулите представляваха малък конус с автономно електрозахранване, конвертор за превръщане на въглеродния двуокис в кислород, допълнителен резервоар с кислород, авариен радиофар, маломощен комуникационен лазер, храна за две седмици, система за рециклиране на отпадъци…

Фелиан се пресегна към панела с комуникационната апаратура и в този миг в ума му се оформи една ясна мисъл. Извънземните не стреляха безразборно по всички останки от кораба, които се мяркаха пред очите им. Те унищожаваха капсулите. И изведнъж разбра причината.

Аварийният радиофар на капсулите беше сравнително просто устройство, нечупливо и защитено от неумела работа, като всички устройства на Мироопазващите сили. Но в дадения случай „защитен от неумела работа“ не означаваше „безопасен за ползване“. Той преряза захранващите кабели и радиофарът замлъкна.

Фелиан пое дълбоко дъх и се обърна към илюминатора. Челото му се покри с капки студена пот. Между останките от разрушените кораби все още святкаха лазерни лъчи — извънземните продължаваха ужасната си работа. Със свито от мъка сърце той се запита дали бойците са разбрали какво става и са изключили радиофаровете.

Време за чудене нямаше. Един кораб на извънземните се движеше право към него. Ако бяха решили да го унищожат, освен по радиофара имаше и други начини да го открият сред безразборно носещите се останки от „Джутланд“. Значи по някакъв начин трябваше да задвижи капсулата. За предпочитане по посока на стражевите кораби, които все още сигурно се криеха някъде наоколо.

Наблюдаваше приближаването на кораба и мислено си представяше апаратурата в капсулата. На практика имаше само една възможност и той я знаеше. Необходим му беше мощен тласък. Следователно трябваше да изхвърли нещо от капсулата.

Отне му повече време, отколкото предполагаше, за да стигне до вентила на допълнителния резервоар с кислород, разположен в другия край на тясната ниша за апаратура. През илюминатора корабът на извънземните придобиваше застрашителни размери, Фелиан кръстоса мислено пръсти за късмет и отвори вентила.

Съскането на излизащия сгъстен кислород прозвуча с оглушителна сила в затвореното пространство на капсулата — като съскането на газта в килиите на смъртта в Буртист, срещу които Общността протестираше. Сравнението не беше неуместно. Сега, когато резервният кислород изтичаше от капсулата, животът му зависеше единствено от безотказното действие на конвертора за преобразуване на въглеродния двуокис в кислород. Ако откажеше — а това се случваше много често, — той щеше да разполага само с въздуха в капсулата, който много скоро щеше да се превърне във въглероден двуокис.