Тимъти Зан - Блекколар

Взривовете за отвличане на вниманието започнаха точно както беше предвидено. След третия от страничната врата на оградата се изсипа поток от пазачи. След седмия взрив потокът се беше превърнал в тънка нишка.

— Добро представление — отбеляза Новак, докато се промъкваха напред. — Май наистина изпразниха сградата.

— Може би. Във всеки случай ще имаме насреща си по-малко народ. — Скайлър си пое дълбоко дъх и напипа копчето на радиодетонатора. — Сега — каза той, залепи се на стената до Новак и натисна копчето.

Синьо-бяла светлина освети улицата, а гърмежът отекна във високите сгради наоколо. Скайлър бързо се огледа, после хукна към дупката в оградата, образувана от взрива. Чу развълнуваните гласове на пазачите. Надяваше се през следващите няколко секунди да не се досетят, че сценарият е променен. Макар и малко трудно, Скайлър се пъхна в дупката. Новак, който го следваше, го хвана за краката и най-безцеремонно го избута навътре. Скайлър клекна и се огледа. Дворът изглеждаше безлюден. През това време от дупката падна вързопът на Новак, а след него мина и собственикът му.

— Как е обстановката? — прошепна той, докато мяташе вързопа на рамо.

— Не се вижда никаква охрана. Най-вероятно по целия двор са поставени иглени мини, с изключение на онази пътека. — Скайлър посочи към зданието. — Това ми прилича на аварийния изход, който беше отбелязан на картата. Да вървим и стъпвай в моите следи в случай, че освен иглените мини има и нещо по-сериозно.

Подобно на призраци близнаци те тръгнаха през двора. Охраната бавно започна да се досеща, че нещо не е наред.

Дженсън смътно осъзна, че поредният цикъл въпроси е приключил. Бавно си пое дъх, за да успокои стомаха си, и се опита да не обръща внимание на миризмата на повръщано. Колитата бяха запалили осветлението, за да може да се види на какво е заприличал. Само че той беше твърде уморен, за да държи очите си отворени.

Вратата се отвори и от хладния полъх той целият се разтрепери. С огромно усилие повдигна глава и видя префект Голуей, който влезе в стаята. Последният заобиколи мръсотията на пода и седна отдясно с лице към блекколара. Дженсън забеляза, че на колана му виси пистолет.

Известно време префектът го наблюдава мълчаливо, после каза:

— Не е лесно, нали? Техниката за блокиране на болката не е твърде ефикасна срещу индиректната болка, каквато е повръщането.

— Справям се — изхриптя Дженсън. — Рано е още за злорадстване.

Голуей поклати глава.

— Нямам намерение да злорадствам заради болката. Ако зависеше от мене, вече щяхте да сте мъртъв.

Дженсън премига и се опита да разчете изражението му. Не видя злоба, по-скоро непреклонност и малко съжаление.

— Благодаря — каза искрено той.

— Няма за какво — отвърна Голуей. — Ако смятах, че знаете нещо важно, нямаше да им попреча да го изтръгнат от вас, независимо от начина. Но това, което правим сега, е само да ви унижаваме без съществена причина. Това е загуба на време и ангажимент за твърде много хора.

— Да не би да се опасявате, че ще избягам?

Дженсън едва не се усмихна, представяйки си как пробива кордона на охраната в състоянието, в което се намираше.

— Всъщност да. — Голуей извади от кобура бластера си, провери предпазителя и го постави върху коленете си. — В този момент Скайлър и Новак се намират на отсрещната страна на улицата и се готвят да предприемат опит за освобождаването ви.

Дженсън усети как отново му прилошава. Не… не можеше да бъде. Голуей сигурно го лъжеше.

Префектът очевидно прецени грешно реакцията му.

— О, не хранете напразни надежди — те нямат никакъв шанс. Известен ни е планът им за проникване, с тях е наш агент. В секундата, когато решат да действат, ще ги приклещим между външната стена и рота войници в бронежилетки. Дори няма да чуете шума.

Дженсън сведе поглед към лазера върху коленете на Голуей.

— Тогава защо сте тук?

Голуей се усмихна горчиво.

— Веднъж вече ви подцених. Нямам намерение отново да допусна същата грешка. Префект Апостолерис очевидно не разбира колко сте опасни. Вероятно защото четирима негови шпиони в продължение на много години са успели да водят за носа един от вас. Каквато и да е причината, той все още очаква от вас да реагирате като нормални хора.

— А всъщност ние сме безпощадни демони. — Нова вълна от спазми връхлетя Дженсън, той стисна зъби и я зачака да отмине.

— Вие се шегувате, но в това има и известна истина. Колкото по-дълго ви наблюдавам, толкова повече се убеждавам, че обучението ви е променило част от съзнанието ви. Станали сте… различни. Бих казал дори маниаци.