Тимъти Зан - Блекколар

Дженсън преглътна и се съсредоточи върху трудната задача да се облече. Десетки въпроси се въртяха в объркания му мозък, но зададе само един.

— Къде е Новак?

— Той… организира отстъплението ни.

Нещо в гласа му разтревожи Дженсън.

— Какво искаш да кажеш? С какво се е заел?

Скайлър клекна, за да помогне на Дженсън да обуе ботушите на Голуей.

— Налагаше се да проникнем в командната зала. Оттам се координират всички операции на силите за сигурност в Милер и околността. Но стената на залата е твърде здрава за нашите експлозиви.

— Новак е влязъл вътре? — Дженсън усети как го връхлита паника. Този път успя да се изправи без помощта на Скайлър. — Трябва да му… помогнем. Там има охрана…

Преди да довърши думите си стаята се разтърси от вибрации, предизвикани от взрив на етажа.

— Какво… — започна Дженсън.

Скайлър не го остави да довърши. Метна го на рамо и излезе в коридора. Бързо се огледа и тръгна надясно. В този момент вибрацията премина в грохот и таванът почна да пада.

За замаяния Дженсън спринтът по коридора беше като продължение на кошмарите му. Светът сякаш беше полудял и ги замеряше с парчета стена. Скайлър стигна края на коридора, рязко зави наляво и след три крачки спря пред дълга стена. Пусна малко грубо Дженсън на пода и се надвеси над него. Дробовете на Дженсън се напълниха с прах, той се закашля, после започна да се дави. В този момент осветлението загасна. Струваше му се, че е погребан жив…

И изведнъж всичко свърши. Подът престана да се люлее, грохотът затихна и Дженсън успя да овладее кашлицата си. Като в мъгла видя изправената фигура на Скайлър, осветена сякаш от аура.

Осветена ли? Дженсън обърна глава. На десет метра от тях коридорът рязко свършваше и през дупката се виждаха светлините на Милер. Той се ослуша и долови слаби викове. Скайлър му помогна да се изправи.

— Новак? — запита той, но въпросът му беше реторичен. Вече знаеше какво е станало.

Скайлър кимна и двамата тръгнаха към отвора в стената.

— С помощта на плановете на сградата и външен оглед той изчисли, че командната зала е изградена около основната вертикална колона на западното крило. Рискът беше голям, но килиите за разпит се оказаха разположени близо до основната носеща стена. Новак прецени, че ще сме на сигурно място.

— Той е бил в залата, когато взривът е избухнал, нали?

Скайлър се поколеба, после кимна.

— Не разполагахме с достатъчно експлозив, за да хвърлим вътре бомба. Затова трябваше да го поставим на самата колона. Шансът да се измъкне преди взрива беше минимален. — Блекколарът замълча. — Съжалявам, Дженсън. Не ми позволи да отида вместо него.

— Трябваше да ме оставите тук.

— Знаеш, че Новак никога нямаше да се съгласи.

— Да, знам.

Дженсън се препъна, но ръката на Скайлър около кръста му здраво го подкрепяше. Отвън имаше нещо като двор, покрит с огромно количество отломки от сградата. Външната стена, ограждаща двора, беше разцепена поне на три места. Точно натам го поведе Скайлър.

— Ами пазачите? — попита той.

— Ако Новак е разчел правилно времето, повечето от тях би трябвало да са били в онази част, която се срути. Внимавай къде стъпваш — добави той, когато Дженсън отново се спъна. — Трябва да се измъкнем оттук преди колитата да прегрупират останалите си сили. Да се надяваме, че този боклук е разчистил мините вместо нас. Ако никой от нас не си изкълчи глезените, ще се доберем до колата без проблем.

Дженсън кимна. Вървенето бързо изсмукваше последните му сили. Усещаше как главата му олеква.

— Скайлър, Голуей ми каза, че в Радикс има четирима шпиони… каза, че са успели да заблудят един от блекколарите.

— Значи четирима, а? — мрачно отбеляза Скайлър. — Май не съм много изненадан.

— Искам да ги убия.

— Ще ги хванем, не се безпокой. Значи онзи там беше Голуей? Помислих, че имам халюцинации. Между другото, стори ми се, че те чух да ми казваш да не го убивам. Вярно ли е?

— Да — едва чуто промълви Дженсън. — Беше нещо… което дължа… на Плинри.

Последното, което усети преди да изгуби съзнание, бяха ръцете на Скайлър, обгърнали тялото му.

Мордикай намери нужната му врата, спря и се ослуша. Отвътре долитаха приглушени гласове. Въпреки късния час обитателите на стаята не спяха. Той хвърли последен поглед към безлюдния коридор и почука леко. Само след секунда вратата се отвори.

— Мордикай! — възкликна изненаданият Фюес. — Заповядайте, влезте.

Мордикай влезе, оставяйки аржентианеца да затвори вратата, и бързо огледа стаята. Беше доста голяма и добре обзаведена. До двете стени бяха сложени четири легла, като към всяко имаше шкаф. В средата около кръглата маса с карти в ръцете седяха Маккитерик и Кутури.