Тимъти Зан - Блекколар

— Не знам. — Икинс замълча. — Не мисля. Не съм съгласен с вас. Но вие сте уморен и ранен — добави любезно той. — Хайде да слезем долу. Там има две койки. И двамата се нуждаем от малко сън, а те няма къде да отидат през следващите трийсет часа.

— Прав сте.

Голуей недоумяваше защо полковникът не може да го разбере. То беше толкова ясно — обичаше родината си.

— Прав сте — повтори той. — Освен това мисля, че имам нужда от ново хапче.

Съгласно бордовите разпоредби на „Чейнбрейкър I“ беше нощ. Лейт влезе в командната кабина и се удиви колко ярки изглеждат звездите върху екраните. Естествено някои от тези „звезди“ бяха астероиди.

Щом чу стъпките му, единственият обитател на кабината се обърна към него.

— Здравейте, комскуер. С какво мога да ви бъда полезен?

— Преди половин час дежурният офицер трябва да е получил кодиран сигнал от другия кораб. Може ли да го погледна?

— Лейтенант Инуи отдъхва в каюткомпанията. Ако останете тук, мога да отида и да го извикам.

— Ако не ви затруднявам.

След като вратата зад астронавта се затвори, Лейт преброи до пет и се захвана за работа. Отне му няколко секунди, за да извика последните коригирани данни за местонахождението на „Нова“. Пренастройването на комуникатора му отне значително по-дълго време, но нямаше как другояче. Съобщението трябваше да достигне до обширна част на Диамантения пръстен, но не и до „Чейнбрейкър II“. Най-накрая беше готов. Кодирането на координатите беше просто — добавяш една и съща константа и ги пренареждаш, нещо, което можеше да направи и насън. Помоли се да не е сгрешил и натисна бутона за излъчване.

Не дочака потвърждение, че съобщението му е прието — такова нямаше да има. Вместо това изчисти паметта на предавателя и екрана на компютъра и възстанови предишния режим на работа.

Когато пилотът се върна заедно с лейтенанта, Лейт се беше надвесил над локаторите, които следяха небето за преследвачи.

— Ето! — възкликна Тремейн и почука с пръст по екрана. — Това трябва да е.

Кейн погледна двете колони числа върху екрана на компютъра и ги сравни с тяхното местоположение.

— Мисля, че сте прав — съгласи се той.

— Проклетото чудо трябва да е само на няколко километра от нас — измърмори Нмура, загледан в скалата с неправилна форма, заела центъра на екрана. — Ако са включени защитните им щитове, ще ни отнеме часове да ги открием.

— На нас ни трябва да намерим само един — отбеляза мрачно Тремейн. — Имаме шанс дори и с един, стига Дженсън да включи оръдията му.

Кейн хвърли остър поглед на Лейт. Смяташе, че комскуерът отдавна е казал на Тремейн истината за магическите способности на Дженсън, но изглежда, че грешеше.

— Тремейн… — започна той.

— Какви са последните данни за корсарите? — прекъсна го Лейт и му хвърли предупредителен поглед.

Кейн се ядоса, но замълча.

— Трите, които тръгнаха от Аржент, са на шест часа от нас — отвърна астронавтът, дежурещ на локатора. — Но засякох още четири. Приближават се към нас от различни посоки.

— Започнете веднага търсенето — обърна се Тремейн към Нмура. — Вече сме съвсем близо.

Следващите три часа се сториха на Кейн най-дългите и същевременно най-късите в целия му живот. Въпреки че и двата кораба претърсваха астероидния пояс поотделно, резултатите от търсенето започнаха да го довеждат до отчаяние. Очевидно „Нова“ бяха добре екранирани, а и техните кораби не разполагаха с нужното оборудване. Агонията му се засилваше от факта, че самият той с нищо не можеше да помогне. Беше принуден да наблюдава безпомощно как върху едните екрани се нижеха скала след скала, а върху другите нарастваха изображенията на корсарите.

Точно върху тези екрани започна по-често да се спира погледът му. Преследвачите летяха с пълна мощност, без да правят опит да се прикриват. Без съмнение Бакши беше предал на началниците си лъжата на Лейт за Дженсън и сега техните воини се опитваха да предотвратят нещо, което нямаше да се случи. Плашеше го мисълта, че от корсарите могат да изстрелят ракети с голям обсег на действие и да не дочакат Лейт да завърши това, което беше планирал.

За да уплътни времето, Кейн отново се замисли за Лейт. От самото начало след пристигането им от Плинри той следваше стария блекколар буквално по петите и играеше непрекъснато по свирката му. Независимо от това обаче Лейт оставаше за него една огромна загадка. Дълги години се беше преструвал на глупак, след това само за часове се бе превърнал в лидер с пълен авторитет сред хората си — мъже, чийто живот непрестанно рискуваше за изпълнението на един таен план, който дори не бе споделил с тях. Какво ги караше да му имат такова сляпо доверие?