Тимъти Зан - Блекколар

— И защо сте толкова уверен? — изръмжа Тремейн.

— Защото Рикрил иска корабите от клас „Нова“ — намеси се Фей, без да сваля поглед от лицето на Лейт. — На това разчитате, нали?

— Господи! — възкликна Джеремая Дан. — Рал, тя е права! Фюес и Маккитерик бяха там, когато Лейт ни каза за корабите.

Тремейн изгледа подозрително Лейт, после се обърна към Фей.

— Какво имаш предвид?

— Просто е — отвърна Фей, все още без да сваля очи от Лейт. — Рикрилите вече знаят защо блекколарите са тук. Следователно те имат две възможности: или напълно да ни унищожат, или да ни позволят да продължим с операцията, като се възползват от това.

Лейт се усмихна и леко й се поклони.

— Чудесна аргументация.

— Благодаря — отвърна сухо тя. — Тогава вероятно ще ме изслушате по-внимателно. След като агентите му са мъртви, Апостолерис ще бъде принуден да ни спре. Той не може просто така да ни последва до мястото, където са скрити „Нова“, корабите му трябва да останат далече зад нас и докато разбере къде сме, ние вече може да сме активирали поне един.

— Забравихте, че разполагат с трийсет и повече корсари — напомни й Лейт. — Рикрилите знаят, че с толкова хора на борда не можем да достигнем пълна тяга за по-малко от четирийсет часа. Могат да ни следят оттук дори само по следата от двигателите и пак ще имат достатъчно време да изпратят корсарите.

— Това означава, че корабите се намират на четирийсет часа от Аржент — отбеляза Бакши.

— Така е. Е, стига, предполагам, че вече всички сте се досетили къде са.

В стаята се възцари тишина.

— В Диамантения пръстен ли? — предположи Тремейн.

— Разбира се. — Лейт кимна. — Там има поне хиляда достатъчно големи астероида. На всеки от тях може да са издълбани пет пещери, в които да са скрити корабите с активирани щитове и рикрилите могат да ги търсят безуспешно следващите десет години, без да могат да ги открият. Сигурен съм, че ще ни оставят да им покажем пътя.

— Е, звучи успокоително — подигра се Камерън. — И какъв тогава е смисълът на упражнението, след като рикрилите така или иначе ще ни хванат?

— Защото ние знаем нещо, което те не знаят — обясни спокойно Лейт. — Един от хората ми разполага с хитър способ за привеждане на оръдията на корабите в бойна готовност за по-малко от четири часа. Ако успеем да разположим корабите в удобна позиция, можем да задържим всякакви атаки на рикрилите, докато пуснем двигателите.

— И защо досега не сме чували за това чудодейно средство? — изрази подозрението си Тремейн. — И кой е този, за когото се предполага, че го знае?

— Не се „предполага“ — поправи го спокойно Лейт. — А не сте чули за това, защото не е ставало дума.

— И все пак?

— Дженсън, разбира се. Той е нашият специалист по космически кораби.

Тремейн се замисли дали отново да не поиска доказателства и погледна строго Лейт. Последният издържа погледа му спокойно, без да мигне, и ръководителят на Радикс пръв отмести очи.

— Само не забравяйте, че ако от това не излезе нищо, и вие също ще загинете — мрачно каза той, после махна с ръка към картата на базата Брокен. — Да се надяваме, че и колитата мислят като вас. В противен случай ще загинат напразно много хора. А вие и хората ви също няма да се измъкнете.

— Точно обратното — ние ще бъдем първите в списъка на загиналите. Или забравихте, че ние ще водим двете крила на атаката?

Тремейн го изгледа замислено.

— Добре. Кога започваме?

— Довечера — отвърна веднага Лейт.

Обезболяващото, което му бяха дали, не беше познато на Голуей. То беше успокоило болката, без да замъгли мозъчната му дейност. За което малко съжаляваше. Част от него искаше да избяга от спомените от последните няколко часа. Той потрепери, като си спомни как беше дошъл в съзнание, затрупан под отломъците на срутената сграда. Но още по-болезнен беше фактът, че блекколарите отново бяха извършили нещо, което се смяташе за невъзможно.

И част от отговорността за това лежеше на неговия гръб.

— Сигурен съм, че той разбра думите ми — каза отново Голуей на полковник Икинс. — Беше с достатъчно бистър ум, а блекколарите не пропускат важна информация.

— Особено когато им я поднесат на тепсия — отбеляза хапливо Икинс.

Когато преди час полковникът седна за първи път на стола на префекта, изглеждаше леко смутен — вероятно никога не беше седял от онази страна на бюрото, беше си помислил Голуей. Сега, след като беше провел десетина телефонни разговора и беше дал поне още толкова заповеди, полковникът изглеждаше само уморен.