Тимъти Зан - Сделка за кобри

Беше се страхувала, че датчиците на детекторната система за приближаване се управляват от командния модул, но се оказа, че трофтите са предпочели удобството пред допълнителната сигурност. Всички дълги часове по трофтийски език сега й дойдоха на помощ. Тя разгледа надписите на ключовете, разбра процедурата и изключи защитната система.

Когато излезе в хладния нощен въздух и махна, Аким вече бе вдигнал Доло на гръб. Затича се към нея и само след секунди стигна до рампата.

— Чисто ли е? — изсъска той и тръгна нагоре.

— Доколкото мога да кажа — прошепна тя. — Хайде… не искам системата да бъде изключена по-дълго, отколкото трябва.

Няколко удара на сърцето и той беше до нея.

— Сега накъде? — изпухтя Аким и се дръпна, за да не може тя да поеме Доло от него.

— Напред. Според мен има поне няколко възможности — отговори Джин. — Трябва да намерим някое празно складово помещение или нещо подобно, където няма да имаме никаква компания.

— Добре — кимна той. Очите му се впиха в нейните. — А като се настаним и имаме време да поприказваме, ще ми кажеш защо всъщност си дошла на Квазама.

Сблъсъкът, за щастие, беше отложен с няколко минути от необходимостта да прикрият следите си. Включването на детекторите за движение беше работа за пет секунди, но залепването на направената от Джин дупка в гумирания ръкав продължи значително по-дълго и с много по-малък успех. Тя можа да използва лазерите си за заваряване на краищата, но процедурата остави светли ивички, които много изпъкваха върху по-тъмния материал. Джин позаглади с нокти лъщящите ивички — това помогна малко, но недостатъчно — и накрая се отказа. Както посочи Аким, всеки, който би минал през тунела, вероятно щеше да гледа повече къде стъпва, отколкото какво има по стените.

Тръгнаха по дългия централен коридор. В кораба беше все така тихо. Джин се беше надявала да се скрият в някой празен склад, но скоро стана ясно, че планът й трябва да се промени. Повечето врати бяха заключени, а малкото отключени водеха в помещения, пълни до тавана с кашони. Аким посочи едно, в което все пак имаше достатъчно място за тримата. Джин обаче му напомни, че сутринта трофтите вероятно ще дойдат да продължат разтоварването.

Продължиха. Накрая в предната част на главната секция, точно на кърмата на дългия товарен отсек, намериха незаключена помпена станция с достатъчно свободно място на пода да легнат най-малко двама души.

— Засега ще трябва да се задоволим с това — реши Джин и преди да затвори вратата за последен път огледа празния коридор. — Дай да ти помогна с Доло.

— Вече се справих — отвърна Аким и подпря младежа да седне до стената. — Има ли тук осветление, което можем да включим?

Светлината, която се процеждаше от коридора, беше достатъчна за светлинните усилватели на Джин. Тя видя ключа, включи го и стаята се изпълни със светлина.

— Не трябва да светим дълго — предупреди тя Аким.

— Разбирам — отвърна той и бързо огледа стаята.

— Виждаш ли нещо, което можем да използваме като възглавница? — попита Джин и клекна до Доло.

— Обувките му ще свършат работа. — Аким свали обувките на Доло и несръчно се наведе над изгубилия съзнание младеж.

— Остави на мен — предложи Джин и се пресегна.

— Ще се оправя — каза язвително Аким, избягвайки ръцете й. От рязкото движение той изгуби равновесие и се подпря с една ръка на стената.

— Мирон Аким…

— Съветвам те да проявяваш малко повече уважение, чуждоземна жено — сопна се той, после седна на пода срещу нея.

— Уважавам онези, които заслужават уважение — отвърна Джин.

Дълго се гледаха мълчаливо. После Джин пое дълбоко дъх и въздъхна.

— Виж… съжалявам, Мирон Аким. Разбирам, че моята личност те дразни, но точно сега съм много изморена, за да се опитвам да се държа като квазаманка.

Гневът бавно изчезна от лицето на Аким.

— Нашите светове щяха да са врагове и без рогатите леопарди, нали? — тихо каза той. — Културите ни са много различни, за да можем да се разбираме.

Джин затвори очи за миг.

— Ще ми се да мисля, че никое от нашите общества не е толкова консервативно. Само защото не сме първи приятели не означава, че трябва да сме врагове.

— Но сме врагове — каза мрачно Аким. — Нашите управници го доказаха с речите си, вашите — с действията си… Поради което ми е много трудно да разбера защо ми спаси живота.

Джин го погледна.

— Защото ти не си едновремешен шахни и не говориш с техните думи отпреди тридесет години и аз не съм от авентинския съвет и не извършвам техните действия отпреди тридесет години. Ти и аз сме тук сега… точно сега… изправени пред една заплаха за Квазама, която и двамата искаме да предотвратим. Ние не сме врагове. Защо да не ти спася живота?