Тимъти Зан - Кобра

След като прочете и последната страница от доклада, Джони изключи компютъра и хвърли картата на съседната седалка.

— Какво ще кажеш? — попита Халоран, който още не беше приключил.

— Половината от аргументите им са чист вакуум под налягане — изсумтя Джони. — Можем да решим всеки от тях без да вдигаме фабрика за кобри.

— Само че твоите решения идват от Авентинския синдикат, докато неговите пристигат с цялата тежест на Комитета.

— Виж, тук си прав. — Джони въздъхна и зарея поглед към пейзажа зад прозореца на глайдера. — Едва ли ще успеем да съберем достатъчно гласове против, ако не решим час по-скоро загадката с тайнствения убиец на леопарда.

— Не съм сигурен какво смята, че ще постигнат с това — продължи Халоран, като почука екрана на портативния компютър. — Ако сведенията, които открих тук относно леопардите, не са преувеличени, възможно е наистина да ти потрябва „фабрика за кобри“, за да се справиш с техните врагове.

Джони не отговори. Все още изпитваше угризения, задето толкова бързо бе въвлякъл Халоран във вихъра на събитията. Колебаеше се дали да сподели с него подозренията, които изпитваше от известно време.

— Минавало ли ти е през ума — поде той накрая, — колко навреме идва тази история с неизвестния убиец, що се отнася до плановете на Д’арл? Едва пристигнал, за да ни убеждава, че трябва да създадем център за подготовка на кобри и хоп — изведнъж на сцената се появява някакъв тайнствен свръххищник. Ако всичко зависеше от него, едва ли би могъл да открие по-силен аргумент.

Халоран вдигна вежди.

— Да не намекваш, че той го е и изфабрикувал?

Джони бавно поклати глава.

— Не, разбира се. Така поне ми се струва. Просто намирам съвпадението за странно.

Халоран сви рамене.

— Доколкото разбрах, тази част от региона от известно време страда от тежко засушаване, след като е пресъхнал северният ръкав на река Оянти. Дали пък гладът и сушата не са изнервили гаунтите до степен да се нахвърлят дори срещу леопардите?

— Невъзможно. Гаунтите са тревопасни. Вярно, една тяхна разновидност е всеядна, но този екземпляр е твърде дребен на ръст, за да заплашва леопардите.

— Тогава може би сушата е прогонила някое непознато животно от планините — настояваше Халоран. — Упорствам с тази суша, защото тя също е необичайна за района.

— И смяташ, че посещението на Д’арл просто е съвпаднало с периода на сушата? — попита неохотно Джони. — Може и да си прав. Но все пак нещо не ми харесва в тази история.

— Нищо не можем да направим, докато не разполагаме с доказателства.

Иначе казано, Халоран смяташе, че Джони вдига прекалено голям шум за дреболии. Дано да беше прав. И все пак…

След петнадесет минути те се приземиха в Палийн.

Посещението на синдикал в някое селище обикновено се съпровождаше от разни досадни церемонии, но Джони се бе обадил предварително с молба да прескочат официалната част и на площадката ги очакваше само един човек.

— Синдикал Моро? — попита той. — Аз съм Найлс Кайър, ваш колега кобра.

Джони кимна и посочи Халоран.

— Това е Кали Халоран, бъдещият ви съекипник. Какво ново по въпроса с убития леопард?

— Нищо особено от вчера насам — призна Кайър, като ги поведе към една открита кола, паркирана в края на площадката. — Очакваме заключението на експертите.

— Вие ли го открихте?

Кайър кимна.

— Бях излязъл да търся водоизточници, когато неочаквано се натъкнах на трупа в една малка падина.

— Да търсите водоизточници? — изненада се Халоран. — Да не сте помъкнали сондажната инсталация на гръб?

— Тук за целта е достатъчно да измериш дебелината на смолистото покритие върху кората на дърветата — обясни Джони. — Така получаваш представа за влажността на почвата и оттам — за наличието на водни запаси. Имаше ли следи около трупа?

— Земята наоколо беше изпотъпкана — заобяснява отново Кайър. — Забелязах няколко отпечатъка, които напомняха за следи от гаунти, но животното трябва да е притежавало наистина исполински ръст и да се е движело с невероятна скорост.

— От записите, които прегледах, останах с впечатление, че гаунтите хич не си падат по тичането — вметна Халоран.

Джони кимна. На ръст колкото земните слонове, целите покрити с хитинови плочи, гаунтите бяха като истинско олицетворение на живи танкове.

— Най-много да се понесат в изпълнен с достойнство тръс — обърна се той към Халоран. — Ако това нещо е успяло да изплаши някоя гаунта до такава степен, че да побегне, здравата сме го закъсали. Откарай ни на мястото, Найлс, искам да го огледам внимателно. Предполагам, че не си имал достатъчно време за това.