Тимъти Зан - Кобра

Един по един, всички повториха същия скок до тавана, с който ги беше смаял при първата среща Бей. Наученото от последните няколко седмици изпълваше Джони с увереността, че ще се справи… но когато дойде неговият ред, от тази увереност кой знае защо не беше останала и следа. Нищо от досегашния опит не можеше да се сравни с усещането за пълно изключване на съзнанието от контрола върху тялото. За щастие всичко стана толкова бързо, че така и не успя да се поддаде на светкавично завладялата го паника. Едва по-късно си даде сметка, че това бе една от причините, заради която Бей беше започнал тренировката със скока до тавана.

Всяко упражнение изпълняваха по пет пъти. С течение на времето Джони почувства как безпокойството го напуска, докато накрая започна да приема безрезервно своя „втори пилот“.

Както и следваше да се очаква, и този път не ги оставиха дълго да се радват на постигнатото.

Стояха върху покрива на пететажна сграда и разглеждаха двора под тях и подсилената стена, на около петдесетина метра отсреща.

— Той сигурно се шегува — прошепна Халоран, надвесен над Джони.

Джони кимна мълчаливо и проследи с поглед Бей, който беше приключил с описанието на предстоящата маневра и се готвеше за демонстрация.

— Както обикновено — говореше Бей, — в началото ще задействате прицелното устройство, за да позволите на вашите компютри да определят разстоянието. А след това просто… скачате.

Краката му се изпънаха конвулсивно и само след секунда той полетя към насрещната стена. Удари я на около пет метра по-надолу и подметките му се плъзнаха с пронизително стържене. Коленете му бяха сгънати, приели напълно тежестта от сблъсъка и само след секунда, той ги изправи с рязко движение, което изпрати тялото му към сградата, на чийто покрив се намираха школниците. Тялото му отново се завъртя във въздуха и когато достигна стената на сградата, той беше на не повече от пет-шест метра над земята. Още две кратки прелитания между срещуположните стени и Бей се приземи в основата на тяхната сграда.

— Това е — долетя до слуха им неговият глас. — След минутка съм горе и започваме.

Той се скри във входа.

— Аз май ще опитам да скоча направо — подхвърли Нофке, без да се обръща към някого.

— Може и да успееш от пететажна сграда, но на Адирондак небостъргачите не са рядкост — поклати глава Дойч.

— Обзалагам се, че Голямата надежда на Хърайзън ще ни просветли с поне дузина предимства на показания току-що метод — подхвърли подигравателно Вилхо.

— Две стигат ли ти? — отвърна спокойно Джони. — Първо: по този начин се съкращава значително времето на свободен полет, а в добавка към по-безболезненото приземяване, се затруднява и стрелбата на всеки потенциален противник. И второ: през по-голямата част от времето краката сочат нагоре, което осигурява възможността за мигновено използване на бронебойния лазер срещу преследвачи на покрива.

За негово удоволствие, всички останали школници закимаха в знак на съгласие и Вилхо се видя принуден да преглътне следващата си язвителна забележка.

И този път това бе само началото на серия от все по-сложни учения, през които Бей ги водеше стъпка по стъпка. С течение на времето компютърът започна да премахва едно по едно наложените ограничения за използване на най-опасните въоръжения, успоредно с това оцветяващите куршуми и обгарящите лазери на „манекените“ бяха заменени с истински оръжия. Най-малко половината от школниците можеха да се похвалят с дребни наранявания, но същевременно отношението им към учебния процес коренно се промени. Единствено Дойч запази безгрижния си маниер, но Джони предполагаше, че под привидната маска той беше точно толкова сериозен, колкото и всички останали. Вечерните лекции бяха заменени с допълнителни занятия на полигона, по време на които усъвършенстваха наблюдението с подсиленото нощно зрение, до което преди бяха прибягвали само по здрач или рано сутрин. Трупаха все нови и нови умения, количеството заплашваше да прерасне в качество, когато — неочаквано за всички — дойде краят.

Почти.

— В процеса на всяко обучение, кобри — обърна се към тях в този последен ден Бей, — настъпва момент, когато наученото достига една пределна точка, отвъд която остава само практическото му приложение, с чиято помощ да се шлифоват до блясък познанията. Тази шлифовка щеше да е подходяща, ако бяхте скъпоценни камъни или, да речем, спортисти. Но вие не сте нито едното, нито другото — вие сте войници. А за войниците няма друг заместител, освен бойния опит… Това е, с което ще се заемете от утре сутринта. Четири дни непрекъснати сражения — през два от тях ще действате сами, през другите два — в група. Срещу вас ще бъдат добре познатите ви „манекени“. Оръжията и екипировката ще са същите като онези, с които ще разполагате след пет дни, когато имплантираме нанокомпютрите. Така. Сега е шестнадесет-нула-нула, свободни сте до утре сутринта, когато точно в осем-нула-нула ще бъдете откарани на полигона. Съветвам ви да вечеряте добре — през следващите четири дни ще получавате само суха храна — и да се наспите. Въпроси? Свободни!