Тимъти Зан - Кобра

Хора, с които си заслужаваше да се биеш рамо до рамо.

Което автоматически решаваше и въпроса с Вилхо. Не беше оправдано да рискува мястото си в специалните части, само заради дребни ежби и глупави подмятания. Оттук нататък, реши той, ще използва забележките на Вилхо само, за да тренира душевното си равновесие. Щом Дойч можеше толкова спокойно да понася окупацията на своята родна планета и той би могъл да издържи някой като Вилхо.

Междувременно излязоха от сградата и Халоран ги поведе.

— Чакайте малко — спря ги Джони. — Полигонът не е ли нататък?

— Така е — кимна с доволна усмивка Халоран. — Но ние сме кобри — ще стигнем по-бързо, ако минем направо, вместо да се влачим по всичките тези душни коридори.

— Имаш предвид — като заобиколим сградата? — попита Джони и огледа осеметажната постройка, която се стопяваше нейде в далечината.

— Като я изкатерим — поправи го Халоран. Той се обърна към стената и сгъна колене. — Хайде, губи последният на покрива и всички строшени прозорци са за ваша сметка.

Втората седмица мина досущ като първата — в упражнения и часове по военна подготовка. През няколко дни заменяха или добавяха нови чипове в компютрите, които носеха като колиета и всеки път това означаваше достъп до нови оръжия и прибори от наличния арсенал. Джони се научи да борави със своите звукови оръжия, при това без да позволява на трофтите да го засекат в някой прослушван от тях диапазон, узна как се стреля с мълниехвъргачката, която генерираше високоволтова дъга по хода на йонизираното поле, създавано от лазерното устройство в дясното му кутре и как най-ефикасно да поразява различни електронни уреди, а в последните дни овладя и стрелбата с бронебойния лазер, поставен в лявата подбедрица — едновременно най-мощното и най-неудобното за прицелване оръжие. Лъчът се генерираше в кухата, покрита с фиброоптичен слой вътрешна повърхност на големия пищял, преминаваше през няколко гъвкави фокусиращи лещи на петата и накрая излизаше. В деня на стрелбата им раздадоха специални термоизолиращи ботуши и докато тренираше да стои на един крак, а с другия да се прицелва, Джони проклинаше идиота, в чиято глава се беше родила тази тъпа идея. Бей твърдеше, че бързо ще оценят удобството на подобно разположение, особено след като в играта влязат и програмираните им рефлекси, ала останалите изглежда не му вярваха.

Но въпреки тежката работа, ученията и вечерните лекции — въпреки физическата и душевна умора, — две неочаквани открития си пробиха път до съзнанието на Джони. Първото, че Вилхо беше зарязал напълно подигравките след инцидента в столовата и второто — че Бей наистина му обръщаше по-особено внимание.

Второто откритие го безпокоеше далеч повече от първото. Намеците на Вилхо, че семейството му е подкупило по някакъв начин инструктора, бяха направо смешни… но и другите в групата ги бяха чули, а щом Джони усещаше подобно отношение, сигурно го чувстваха и те. Как ли го обясняваха? Дали наистина вярваха, че се радва на някакви особени привилегии?

И, което бе по-важното, защо постъпваше така Бей?

Джони не беше най-добрият сред тях, ако някой заслужаваше похвала, това бе Дойч. Не беше и най-слабият. Нито пък най-младият, или най-старият. Каква бе причината в такъв случай?

Каквато и да беше, не му оставаше нищо друго, освен да продължава с избраната тактика — да понася стоически всичко и при всякакви обстоятелства да запазва абсолютно спокойствие. Тази тактика се оказа далеч по-ефикасна, отколкото бе предполагал и към края на втората седмица можеше да изслуша дори и най-строгата забележка на Бей или да работи в тясно сътрудничество с Вилхо, без да му трепне окото. Не знаеше дали другите си дават сметка за онова, което ставаше вътре в него. Освен, може би, Халоран…

А после дойде третата седмица от обучението и всичко, което бяха изпитали на гърбовете си досега, им заприлича на лятна ваканция… защото още през първия ден от тази седмица започнаха тренировката с компютъризираните рефлекси.

— Съвсем просто е — поде Бей, като махна с ръка към тавана, на два метра над главите им. — Първо се прицелвате в мястото, където искате да отскочите, после скачате и същевременно се завъртате във въздуха. — Той се приведе леко и се изпъна назад. — А след това се отпускате и за останалото ще се погрижи компютърът и сервомоторите. Не им се съпротивлявайте — най-много да разтегнете някое сухожилие, а и по този начин подсъзнанието ви ще привикне по-трудно с новите условия. Въпроси? Няма? Добре. Алдред, прицели се и скачай.