Тимъти Зан - Кобра

Все още се мъчеше да си обясни как бе станало всичко, когато по уредбата му наредиха да се яви в кабинета на Мендро.

Разговорът беше кратък, но изключително неприятен и когато дойде време да си тръгва, Джони се чувстваше като някоя от подвижните мишени, по които се обучаваха в стрелба. Мисълта, че ще трябва отново да се изправи лице в лице с другарите си, му се струваше толкова непоносима, че почти беше готов да се върне обратно в кабинета на Мендро и да поиска да го преместят в друга част. Там поне щеше да избегне многозначителните погледи… Ала докато обмисляше тази възможност, краката неусетно го отведоха далеч и проблемът скоро придоби академичен характер.

Когато влезе в помещението, вътре го чакаха Дойч и Халоран.

— Всичко наред ли е? — попита загрижено Дойч.

— Разбира се — отвърна малко троснато Джони, подразнен от прекаленото любопитство на другия. — Само дето ме одраха жив — на думи.

— Е, щом е било само на думи — махна с ръка Халоран. — Не забравяй, че за разлика от нашите, неговите оръжия действат. Остави ли те в частта?

— Да — кимна неохотно Джони и почувства, че заседналата в гърлото му буца започва да се топи. — Поне така ми се струва. Но сигурно ще изслушам още една лекция от Бей, когато научи за случката.

— О, Бей вече знае — той ни каза да те чакаме тук — уведоми го Халоран. — Нареди ни да те отведем на полигона, когато се върнеш. Готов ли си?

Джони кимна намръщено.

— Мисля, че да. Колкото по-скоро свърша неприятната работа, толкова по-добре.

— Кое, срещата с Бей ли? — попита Дойч. — Не се тревожи, известно му е как е станало. А също на Пар и Друма, ако те интересува.

— Щеше ми се аз да го зная — поклати глава Джони. — Какво има против мен този Вилхо?

— Ама ти наистина ли не се досещаш? — вдигна учудено вежди Халоран.

— Нали току-що го казах? Сигурно не може да понася всеки, който е имал нещастието да се роди на повече от десетина светлинни години от Земята или нещо подобно?

— Не, няма нищо против, стига да не са по-добри от него.

Джони внезапно спря.

— За какво говорите? Какво толкова съм направил?

Халоран въздъхна.

— Нищо, според твоите представи, но твърде много за човек като Ролон. Виж, помниш ли първата среща, когато Вилхо закъсня? Кого тогава посочиха за пример?

— Вярно… мен. Но само, защото бях последният, пристигнал преди него.

— Така е — съгласи се Халоран. — Но Ролон не го знаеше. А после, първата вечер, когато направо ни скъса задниците на „царски блъф“? Не знам дали ти е известно, но земните жители открай време се имат за големи картоиграчи и нищо чудно постъпката ти да е наляла още масло в огъня.

Джони поклати невярващо глава.

— Но аз не го направих нарочно…

— Естествено, че не си — всеки се опитва да спечели играта — успокои го Дойч. — Не си искал да го унижиш, но тъкмо това е станало. За хора като Ролон, подобно натриване на носа, при това от някое „социално нищожество“, е далеч повече, отколкото биха могли да понесат.

— И какво да направя — да му лижа петите?

— Не, просто давай в същия дух и не му обръщай внимание — посъветва го мрачно Дойч. — Може би ще се успокои сега, след като те накисна пред Мендро. Ако ли пък не… — той се поколеба. — Тогава най-добре да си обира чуковете. Такива като него не ни трябват на Адирондак.

Джони го погледна втрещено. За миг на лицето на Дойч се изписа нещо повече от познатото безгрижно изражение.

— Знаеш ли — рече Джони, — не мислех, че обръщаш внимание на всичко, което става край теб.

— Защото обичам да се шегувам и често се смея без причина? — попита Дойч. — Или понеже съм предпочел да си скрия задника на Асгард, вместо да грабна първия попаднал ми боен лазер и да се втурна да помагам на моите окупирани съотечественици?

— Ти сам го каза…

— Наистина се безпокоя за Адирондак, Джони, и за всичко онова, което трофтите биха могли да сторят на моето семейство и приятелите ми, но не виждам смисъл да го показвам. Най-доброто, което мога да направя, за да им помогна е, да усъвършенствам уменията си на кобра и да изисквам от вас същото.

— Като стана дума за това, не е ли време да се връщаме на полигона? — намеси се с усмивка Халоран.

— Да ти имам самообладанието — отвърна сухо Дойч и в същия миг от лицето му изчезна доскорошното странно изражение. Но краткият миг на прозрение беше достатъчен за Джони, който за първи път си даде сметка що за хора е подбрала военната комисия за неговата част.