Тимъти Зан - Кобра

Изненадата дойде едва, когато се върна след успешно изпълнената мисия и откри, че край щаба се е приземил самолет на военната полиция. Двойно по-изненадан остана, когато научи, че полицаите очакваха него.

Младежът, който се бе настанил на стола до Мендро, наистина имаше вид сякаш някой го беше помислил за боксова круша. На челото и бузата имаше бързозарастващи лепенки, а рамото и дясната му ръка бяха стегнати в пластмасова лонгета, каквито се поставяха при счупване на кости. Онова, което се виждаше от лицето му, издаваше твърда решимост нещата да бъдат доведени докрай.

На лицето на Мендро се четеше единствено спокойна увереност.

— Това ли е човекът? — попита той, след като Джони се настани на свободното място срещу тях.

Цивилният хвърли изплашен поглед на Джони, после се втренчи в табелката на ревера му.

— Беше твърде тъмно, за да разгледам лицето, командире — рече той. — Но името е същото.

— Аха — каза Мендро и впи очи в Джони. — Моро, това тук е господин П’алит, който твърди, че снощи си го нападнал пред „Тасер ейа бар“ във Фарнес. Вярно ли е или не?

— Не е вярно — едва успя да произнесе Джони с пресъхнали устни. През мъглата, която забулваше обкръжаващата го действителност, започнаха да се прокрадват първите лъчи на назряващото подозрение.

— Беше ли снощи във Фарнес? — продължи разпита Мендро.

— Да, сър, бях. Аз… се измъкнах незабелязано… исках да се поразсея преди предстоящото изпитание. Бях там само няколко часа… — той погледна крадешком П’алит — и смело мога да заявя, че не съм се бил с никого.

— Лъже — прекъсна го П’алит. — Той беше…

Мендро го спря с жест.

— Сам ли беше?

Джони се поколеба.

— Не, сър. Всички от моята стая излязоха. Разпръснахме се из града и сега нямам алиби. Но…

— Какво „но“?

Джони пое дълбоко въздух.

— Първият, който се прибра след мен, ми каза, че се сбил с някакъв тип край един бар във Фарнес.

Мендро присви очи и както изглежда, не повярва на думите му.

— Защо не докладвахте за това?

— Той каза, че последствията не били кой знае колко сериозни. Не спомена нищо за… това. — Той погледна към П’алит и едва сега започна да осъзнава в каква каша са го забъркали. Нищо чудно, че Вилхо не му позволи да се преоблече, преди да излязат. — Ако има някакво обяснение, то е, че по време на инцидента другият е носел моята резервна униформа.

— Хъм. И кой беше този човек?

— Ролон Вилхо, сър.

— Вилхо. Същият, върху когото се нахвърли преди известно време в столовата?

— Да, сър — кимна Джони, стиснал зъби.

— Май се опитва да прехвърли вината на някой друг — захили се П’алит.

— Може би. Как започна боят, господин П’алит?

Цивилният вдигна здравото си рамо.

— Мисля, че подхвърлих нещо презрително за живота в пограничните планети — не помня как точно се стигна до тази тема. Но той го взе доста навътре и започна да ме блъска назад, въпреки че ме придружаваше доста голяма група.

— Не беше ли същата причина, заради която нападна и Вилхо, Моро? — попита Мендро.

— Да, сър. — Едва ли сега беше моментът да се връщат на онзи неприятен случай. — И все пак някой от придружаващите ви хора може би е разгледал по-внимателно нападателя, господин П’алит?

— Не, никой не ви е разгледал добре… но това едва ли е необходимо. — П’алит се обърна към Мендро. — Струва ми се, че няма какво повече да умуваме, командире. Ще вземете ли мерки или не?

— Тук, в армията винаги наказваме виновните — заяви Мендро и натисна едно копче на бюрото. — Благодаря ви, че ни информирахте за случая. — Вратата зад Джони се отвори и на прага застана сержантът от военната полиция. — Сержант Костас ще ви изпрати навън.

— Благодаря ви. — П’алит се надигна, кимна на Мендро и последва сержанта. Двамата останаха насаме.

— Имаш ли друго да кажеш? — попита меко Мендро.

— Нищо, което да свърши работа, сър — отвърна огорчено Джони. Толкова труд, всички тези положени усилия… и да му се случи почти накрая. — Не съм го направил, но няма как да го докажа.

— Хъм. — Мендро го погледна внимателно, после вдигна рамене. — Както и да е, бягай на полигона, че ще изпуснеш занятията.

— Значи не възнамерявате да ме освободите от служба, сър? — попита Джони, почувствал надежда там, където преди миг виждаше само мрачни перспективи.

— Смяташ ли, че подобно нарушение го заслужава?

— Наистина не зная — поклати глава Джони. — Вярно, че армията се нуждае от нас. Но на Хърайзън да нападнеш някой по-слаб от теб е постъпка, достойна за страхливец.