Тимъти Зан - Кобра

— Което пък ни помогна да разберем що за човек е, нали? — отвърна хладно Мендро.

— Тъй вярно, сър. Само че…

— Нека да го кажем малко по-иначе — прекъсна го Мендро. — През цялата човешка история жители на един район, страна, планета или система нерядко са гледали отвисоко на хората от други места. Такава е човешката природа. В наше време, в епохата на Доминиона, това се изразява в презрително отношение към граничните планети. Светове като Хърайзън, Раджпът, дори Зимбве… и Адирондак… Някой ще каже, че това е дреболия и наистина е така, но тъкмо по тази причина е изключително трудно да се определи какво въздействие би оказал този фактор върху всеки новобранец. И тъй като не разполагаме с теоретична обосновка, не ни остава нищо друго, освен да разчитаме на експерименти: избираме някой представител на една от „изостаналите планети“ и го сочим на останалите като пример за подражание, а след това следим кой ще прояви раздразнение. Като Вилхо. Както и — за съжаление — някои от другите.

— Разбрах. — Само преди седмица, помисли си Джони, вероятно щеше да реагира доста бурно, ако беше научил, че са го използвали по този начин. Но сега… сега вече всички изпити бяха минали и той наистина бе доказал, че от него ще излезе кобра. Ами другите… тях какво ги чакаше? — Какво ще стане с другите? Помня, в началото споменахте, че екипировката, с която ще ни снабдите, не може да бъде демонтирана по никакъв начин. Това означава ли, че ще трябва да ги…

— Да ги премахнем? — Мендро се усмихна, някак огорчено и поклати глава. — Не. Вярно, част от нещата, които поставихме във вас, не могат да се демонтират, но на този етап все още сме в състояние да ги направим неизползваеми. — В очите му се четеше тъга. При колко ли подобни случаи, помисли си Джони, се е налагало да съобщава на някой от своите ученици, че всичко — трудът, болката и мъката — е било напразно. — Нанокомпютърът, с който накрая ще ги снабдят, ще е само бледа имитация на вашите. Той ще блокира връзката между оръжията и енергийния източник и ще постави ограничения за използването на сервомоторите. Което означава, че провалилите се ще напуснат Асгард почти като обикновени хора — с малко по-здрави кокали.

— И горчиви спомени.

Мендро го изгледа продължително с нетрепващи очи.

— Всички ги имаме, Моро. Именно в спомените се крие разликата между новобранеца и опитния войник. Когато се сдобиеш със спомени за успехи или неуспехи — за неща, които си можел да направиш по-добре, различно или да не правиш въобще — и когато всичко това отлежи там, където му е мястото, тогава вече си истински войник.

Седмица по-късно Джони, Халоран, Дойч, Нофке и Сингх — иначе казано новосформираната специална част под кодовото название „отряд кобра 2/03“ — потеглиха, заедно с голяма група току-що завършили кобри, на борда на грижливо охраняван транспортен звездолет към зоната на бойните действия. След като проникнаха в периметъра, контролиран от трофтите, отделните групи бяха стратошутирани над Адирондак, в непосредствена близост до обхващащия над осемстотин квадратни километра стратегически район Ессек.

Десантът беше истински провал. Реагирайки далеч по-бързо отколкото се предполагаше, окупационните подразделения на трофтите пресрещнаха групата на Джони в покрайнините на града, към който ги поведе Дойч. Кобрите успяха да се измъкнат от обкръжението без никакви загуби… но в хода на разгорялата се битка загинаха трима цивилни, попаднали в неподходящия момент на неподходящото място. Много дни по-късно лицата им продължаваха да спохождат сънищата на Джони и едва след като членовете на групата започнаха да работят под прикритието на новите си легенди и да подготвят първите набези срещу трофтите, той си даде сметка колко прав е бил Мендро.

Беше дошло време за събиране на войнишки спомени.

Точно от другата страна на Асгард — ако учебният комплекс Фрейр се приемеше за ориентир, — отдалечен както в пространството, така и във философски смисъл от този център на военната мощ, лежеше един малък град, известен просто като Купол. Неведнъж през последните няколко столетия бяха правени опити да му се даде някое по-елегантно име, но те оставаха без резултат, също като опитите да се преименува Земята. Градът — куполът, който оформяше неговия небосвод — беше залегнал в представите на гражданите на Доминиона също толкова здраво, колкото и собствените им имена… защото именно оттук Централният комитет изпращаше своите заповеди, разпоредби и нареждания, които оказваха огромно влияние върху живота на всеки отделен човек. Само на това място можеха да се отменят решенията на градоначалници, губернатори и генерали, ако някой пострадал от своеволията им събереше кураж да се оплаче.