Тимъти Зан - Кобра

— Слушам, сър — кимна Д’арл. — Ще ми е по-лесно, ако ми кажете какво точно да търся.

Х’орм махна с ръка.

— О, ще го наречем „титанов комплекс“ или нещо подобно. Убеждението, че си толкова всемогъщ, та стоиш над общоприетите норми и закони. Всички кобри са надарени с огромна физическа сила и невъобразими умения — тъкмо там, според мен, се крие главната опасност.

Д’арл неволно се засмя при тези думи. Точно това не беше очаквал — да се тревожат, че са предоставили твърде голяма мощ в ръцете на шепа обикновени войници! Но споделяше напълно гледната точка на своя началник. Кобрите бяха получили силата си наведнъж, а не стъпка по стъпка, за да имат време да привикнат с нея.

— Разбирам ви — кимна той. — Желаете ли да предоставим този доклад на останалите?

— По-късно. Първо ще се запозная по-подробно с цифрите.

— Слушам, сър. — Ето че получи още един урок. Попаднеше ли докладът в останалите членове, скоро щеше да е достояние на всички обитатели на Купола. А един от основните принципи на властта, който Д’арл беше научил в самото начало, бе, че не бива да предоставяш на противника цялата информация, с която разполагаш. — Да ви донеса ли вечерята?

— Ако обичаш. И добави още една чашка кахве, тази вечер ще работя до късно.

— Слушам, сър. — Д’арл се надигна. — Аз също ще остана до късно в кабинета си, така че, ако ви потрябвам…

Х’орм кимна, но вече бе потънал в доклада. Неговият заместник безшумно пресече покрития с дебел килим под и излезе. Нямаше защо да се безпокоят за кобрите, поне докато участваха във войната. Но Х’орм не беше от хората, които се притесняват лесно за дреболии и щом бе загрижен, сигурно наистина имаше някаква причина. Значи, първата стъпка ще бъде да се свърже с комплекса Фрейр и да нареди да ограничат приема на нови кадри.

А след това… след това ще поръча две вечери наведнъж. Изглежда, че го чакаше доста дълга нощ.

Дневната беше малка, претрупана с мебели и вътре цареше съвсем осезаема мрачна и тъжна атмосфера. Седнал край олющената маса в самия център на стаята, Джони лениво разглеждаше отсрещната стена и си мислеше, че напуканата й боя е като отражение на неговото собствено почти пределно изтощение. Нещо като карта на душата му с безброй пукнатини и множество отчупени парченца, илюстрираща въздействието на трите военни години върху психичното му равновесие. Но все още се държи, повтаряше си той винаги, когато стигнеше до този момент от разсъжденията. Експлозиите и звуковите оръдия са набраздили повърхността й, но стената под нея е непокътната. И щом една глупава стена може да издържи, ще издържа и аз.

— Така ли? — разнесе се звънлив глас зад него.

Джони погледна към намачкания къс хартия със ситно изписани числа и букви, върху който се упражняваше момичето.

— Първите три са съвсем добре — кимна той. — Но последната трябва да е…

— Ще я оправя — прекъсна го Дениз и се нахвърли с обновено настървение на геометричната задача, която решаваше. — Не ми казвай.

Джони се усмихна и нежно погали червеникавите коси на момиченцето, което само се намръщи, изпълнено с решимост да приключи най-сетне със задачата. Дениз беше десетгодишна, почти колкото сестрата на Джони и въпреки, че не бе получавал никакви съобщения от семейството си откакто пристигна на Адирондак, понякога си представяше Гуен като чернокоса двойница на момичето, което седеше до него. И наистина, тук упоритостта и инатът на Гуен ги имаше в изобилие. Както и настойчивото желание на Дениз да се отнася с Джони като с близък приятел — въпреки мълчаливата резервираност на родителите й към присъствието на една кобра в техния дом. Съвсем като независимата Гуен.

Но Дениз беше израснала в окупирана зона и това не можеше да не остави белег върху все още детската й душа. Засега късметът все още беше на нейна страна — вярно, че живееше в тясна квартира с още цял куп хора, но иначе войната отвън не бе засегнала сериозно семейството й.

Това едва ли щеше да продължава безкрайно, особено ако разквартируваните тук кобри си позволяваха да се задържат прекалено дълго и да насочат вниманието на трофтите към този район. Хубавото на всичко това беше, че малката палавница го подтикваше да си върши добре и бързо работата, лошото, че прибавяше към тревогите му още една.

През отворения прозорец долетя тътен от далечна гръмотевица.

— Какво беше това? — попита Дениз и вдигна ръката, с която стискаше молива.