Тимъти Зан - Кобра

— За Кранач са отделени тридесет — шест нови групи — отвърна Вайсман. — Повечето ще изпратим в Северния сектор, за да попълнят местата на онези, които изгубихме при щурма на летището миналия месец.

Джони хвърли поглед на Дойч и забеляза, че лицето му се сгърчи при спомена. По време на инцидента тяхната група беше на друго място, но Дойч настоя да му разкажат всички подробности. Кой знае защо го измъчваше мисълта, че именно той е предал своите другари — нали беше роден на Адирондак. Джони се зачуди как ли щеше да се чувства, ако войната бе стигнала до Хърайзън. Вероятно точно като Дойч.

— Една от групите ще се настани тук — продължаваше Вайсман. — Алма вече е готова с квартирата, легендите и всичко останало. Като се има предвид повишената активност на трофтите в последно време, няма да е зле, ако ги понатиснем, за да оставим на новаците време да привикнат.

— С други думи, нова акция — произнесе Халоран, сякаш решението вече беше взето.

Вайсман се поколеба, сетне кимна.

— Зная, че не обичате да скъсяваме времето между операциите, но друг изход нямаме.

— „Ние“? — произнесе от ъгъла Дойч. — Искаш да кажеш „вие“, нали?

Вайсман нервно облиза устни и се огледа с безпокойство. В началото Дойч неведнъж беше изпълнявал ролята на буфер между кобрите и представителите на Адирондак, стараейки се да изглажда всякакви противоречия и културни различия. Но напоследък, след преживените тежки загуби, той все по-често изоставяше тази функция и сам ставаше център на дрязги.

— Мислех, че няма да възразявате, ако една-две от нашите групи ви подпомогнат — произнесе уплашено Вайсман. — Все пак, ние също трябва да носим част от…

— И понеже я носите както трябва, изгубихме още една кобра — прекъсна го Дойч. — Май ще е по-добре този път да се оправим сами.

Ама Нунки се раздвижи на стола.

— Имел, тъкмо ти по-добре от всички знаеш, че не бива да очакваш от нас чудеса. Това е Адирондак, не е Земята, нито Кентавър — нашата история не познава думата „война“.

— И какво, според теб, са последните три години? — отвърна троснато Дойч.

— Ако ми позволите — реши да се намеси Джони, — струва ми се, че Имел е прав. Сега се нуждаем от бърз, неочакван удар, който да накара трофтите поне за известно време да преустановят обиските по квартирите и претърсването на околността. Едно светкавично нападение в стил „кобра“ ще свърши чудесна работа.

Вайсман въздъхна шумно и поклати глава. Напрежението в стаята спадаше почти осезаемо. Това също беше част от промените — в последно време все по-често се случваше тъкмо Джони да поема ролята на умиротворител при подобни срещи. Роля, с която в началото се бе нагърбил Дойч. Не се чувстваше никак удобно в тази нова роля. Но все някой трябваше да го върши, а от тримата Халоран изпитваше най-малко съчувствие към хората от окупираните светове. Не му оставаше нищо друго, освен да продължава в същия дух и да се надява, че все някога Дойч ще преодолее депресията.

— Аз съм изцяло за предложението на Джони — кимна Халоран. — Да имате някоя подходяща цел за взривяване?

Вайсман погледна към Джейкъб Дейн, седнал до него на масата.

— Подготвихме четири подходящи цели — рече Дейн. — Но тогава все още смятахме, че с вас ще дойде и наша група…

— Само ни кажи кои са целите — прекъсна го Дойч.

— Слушам, сър — Дейн измъкна от джоба си смачкано листче и го зачете, стараейки се да преодолее треперенето на ръцете си. И четирите цели нямаха почти никакво тактическо значение, изглежда Дейн имаше също толкова лошо мнение за нелегалните подривни групи, колкото и Дойч.

— Нито една от тези цели не заслужава дори горивото, което ще изхабим, за да стигнем до нея — изсумтя презрително Халоран, след като прочетоха списъка.

— Може би предпочитате да нападнете „Сборището на духове“? — подхвърли подигравателно Ама.

— Не е смешно — промърмори Джони, но лицето на Халоран внезапно потъмня. От месеци знаеха, че трофтите са оборудвали свой щаб за тактически операции някъде в Кранач, но до момента така и не бяха открили тайното местонахождение на „Сборището на духове“, както го бяха нарекли. Темата беше особено болезнена за Халоран, който лично организира поне дузина експедиции за издирване на щаба и всеки път се връщаше с празни ръце.

И ето че сега Ама беше поставила пръст в раната.

— Прав си, Джони — съгласи се тя и сведе смирено глава в знак, че иска прошка. — Не е смешно. Съжалявам, исках да поразведря обстановката.