Маргарет Вайс - Времето на близнаците

Рейстлин понечи да тръгне, но Кризания го спря.

— Простете, че не ви се доверих, Рейстлин Маджере — каза тя тихо. — И още веднъж ви благодаря, че дойдохте.

Рейстлин се обърна да я погледне.

— И аз се извинявам за острия си език — каза той. — Сбогом, Преподобна дъще. И ако наистина не се боите от знанието, елате в Кулата след две нощи, без да броите тази, когато Лунитари се появи за първи път на небето през този цикъл.

— Ще дойда — отвърна Кризания решително, забелязвайки с удоволствие потресения поглед на Бертрем. Кимвайки за сбогом, тя сложи леко ръка на облегалката на украсения с дърворезби стол.

Магът излезе от стаята и Бертрем го последва, затваряйки вратата след себе си.

Останала сама в топлата тиха стая, Кризания падна на колене пред стола.

— О, благодаря ти, Паладин! — промълви тя. — Приемам изпитанието ти. Няма да те подведа! Няма да те подведа!

Зад себе си тя чуваше звука на остри и силни нокти, които разравяха опадалите листа в гората. Тика напрегна тяло, но се опита да се престори, че не е чула нищо, за да подмами създанието. Тя стисна здраво дръжката на меча си. Сърцето й биеше лудо. Стъпките идваха все по-близо и по-близо и вече чуваше хъхрещия дъх на съществото. Сетне усети върху рамото си докосване на хищна ръка. Тика се завъртя, замахна с меча и… събори на пода един поднос пълен с халби, които се разпиляха с трясък.

Дезра изпищя и отскочи уплашено назад. Мъжете около бара избухнаха в неудържим смях. Тика знаеше, че лицето й сигурно бе станало толкова червено, колкото и косите й. Сърцето й туптеше силно, ръцете й трепереха.

— Дезра — каза тя студено, — имаш ума и обноските на блатно джудже. Може би двамата с Раф трябва да си смените местата. Ти ще се заемеш с изхвърлянето на боклука, а него ще оставя да обслужва масите!

Дезра вдигна глава от мястото, където коленичила събираше глинените парчета от земята сред цяло море от бира.

— Може би така ще е най-добре! — извика сервитьорката, захвърляйки парчетата обратно на пода. — Сама си сервирай… или може би това вече е под достойнството ти, Тика Маджере, героиньо на Копието!

Дезра хвърли на Тика обиден, укорителен поглед, изправи се, ритна изпотрошените халби и изхвърча от странноприемницата.

Входната врата се отвори с трясък и при удара Тика направи гримаса, представяйки си драскотините върху дървото. На устата й дойдоха остри думи, но тя прехапа език и не ги изрече, защото знаеше, че по-късно ще съжалява за тях.

Вратата остана отворена и ярката светлина на гаснещия следобед изпълни странноприемницата. Яркочервеното сияние на залязващото слънце проблесна върху наскоро лакирания барплот и заблещука в стъклените чаши. То дори потрепна върху локвата на пода. Докосна закачливо като любовник пламтящите червени къдри на Тика и накара много от хихикащите посетители да сподавят смеха си и да се загледат с копнеж в миловидната жена.

Не че Тика забеляза това. Засрамена от избухването си, тя надничаше навън през прозореца, където видя Дезра да бърше очите си в престилката. После един посетител влезе през отворената врата и я затвори след себе си. Светлината изчезна и странноприемницата потъна отново в хладен полумрак.

Тика докосна с ръка собствените си очи. „Що за чудовище ставам — запита се тя разкаяно. — В края на краищата Дезра няма никаква вина. Всичко идва от това ужасно чувство вътре в мен! Сякаш ми се иска да има дракони, с които да се сражавам. Тогава поне щях да знам от какво се страхувам, поне щях да мога да се защитавам със собствените си ръце! Как да се боря с нещо, което дори не мога да назова!“

До ума й достигнаха шумни гласове, които искаха бира и храна. В странноприемницата „Последен дом“ се надигна и отекна смях.

„Ето какво открих при завръщането си. — Тика подсмръкна и избърса носа си с парцала, с който бършеше барплота. — Това е моят дом. Тези хора са честни, прекрасни и топли като залязващото слънце. Обграждат ме звуците на обичта — смях, приятелство, лочещо куче…“

Лочещо куче! Тика изпъшка и побърза да заобиколи бара.

— Раф — извика тя, забила отчаяно поглед в блатното джудже.

— Бира разлята. Аз подсуши — рече той и я погледна, облизвайки доволно ръката си.

Някои от редовните посетители се засмяха, но имаше и неколцина по-нови гости на странноприемницата, които се бяха вторачили в блатното джудже с неприкрито отвращение.

— Вземи този парцал да почистиш! — просъска Тика с половин уста и се усмихна бегло към околните в знак на извинение. Тя подхвърли на Раф парцала и блатното джудже го улови във въздуха. Но то само го държеше в ръка и се пулеше в него с озадачено изражение.