Маргарет Вайс: Времето на близнаците

— Какво мен прави с това?

— Почисти разлятото! — сгълча го Тика, опитвайки се безуспешно да го скрие от погледа на посетителите с диплите на дълга си пола.

— О, мен не се нуждае от това! — съобщи Раф сериозно. — Мен не цапа този хубав плат. — Джуджето подаде парцала обратно на Тика, застана отново на четири крака и се зае да лочи разлятата бира, вече размесена с кал от обувки.

С пламнали страни Тика се пресегна, дръпна го за яката и го раздруса.

— Използвай парцала — прошепна му тя вбесена. — Клиентите ми губят апетита си! И когато приключиш с това, искам да разчистиш голямата маса до огнището. Очаквам гости… — Тика замълча.

Раф се кокореше срещу нея, опитвайки се да проумее сложните указания. В сравнение с другите блатни джуджета той беше изключителен. Работеше в странноприемницата само от три седмици, а Тика вече го беше научила да брои до три (малко блатни джуджета успяваха да прескочат бариерата от две) и най-накрая беше спрял да вони. Тези нови интелектуални завоевания, съчетани с чистотата му, можеха да го направят цар в страната на блатните джуджета, но Раф нямаше подобни амбиции. Той знаеше, че никой цар не се е радвал на неговите привилегии — „да подсушава“ разлятата бира (ако е достатъчно бърз) и „да изхвърля“ боклука. Но способностите му си имаха предел и Тика току-що го беше достигнала.

— Очаквам приятели и… — започна тя отново, но после се отказа. — О, няма значение. Просто почисти това — с парцала — добави момичето строго — и после ела да ти кажа какво да направиш.

— Мен не може пие? — поде Раф, но после срещна гневния поглед на Тика. — Мен направи, каквото казано.

С въздишка на огорчение блатното джудже взе парцала и запляска с него по пода, докато си мърмореше:

— Похабява хубава бира.

След това събра парченцата от счупените халби, втренчи се в тях за миг, после се ухили и ги пъхна в джобовете на ризата си.

Тика се зачуди за кратко какво ли смята да прави с тях, но знаеше, че е по-разумно да не пита. Тя се върна на бара, пресегна се за няколко нови халби и ги напълни, опитвайки се да не забелязва Раф, който се беше порязал на няколко остри парченца и сега, наклонен назад на пети, наблюдаваше с жив интерес как кръвта капе от ръката му.

— Да си виждал… ъъъ Карамон? — попита Тика нехайно блатното джудже.

— Не. — Раф избърса окървавената ръка в косата си. — Но мен знае къде потърси — рече той и скочи с готовност. — Мен отиде намери?

— Не! — отсече Тика и се намръщи. — Карамон си е у дома.

— Мен не мисли така — отвърна Раф, поклащайки глава. — Не и след като слънце залезе.

— У дома е! — сопна се Тика толкова ядосано, че джуджето се отдръпна назад.

— Ти искаш да се обзаложи? — промърмори Раф, но с половин уста.

Напоследък Тика беше толкова избухлива, че настроението й напълно съответстваше на пламтящите й коси.

За щастие на Раф момичето не го чу. Тя приключи с пълненето на халбите и тръгна с подноса към една голяма група елфи, седнали на масата до вратата.

„Ще дойдат приятели, повтори си тя унило. Скъпи приятели.“ Някога би очаквала с такова вълнение и нетърпение да види Танис и Речен вятър. А сега… Тя въздъхна и раздаде механично халбите с бира, без да съзнава ясно действията си. „В името на истинските богове, замоли се тя, нека дойдат и да си отидат бързо! Да, най-вече да си отидат бързо! Ако останеха… Ако откриеха…“

При тази мисъл сърцето на Тика се сви. Долната й устна потрепна. Ако те останеха, това щеше да е краят. Беше от ясно, по-ясно. Животът й щеше да свърши. Изведнъж болката стана по-силна, отколкото можеше да понесе. Момичето сложи припряно последната халба на масата и се отдалечи от елфите, примигвайки бързо с очи. Тя не забеляза озадачените погледи, които те си размениха, поглеждайки с недоумение халбите с бира, и така и не си спомни, че бяха поръчали вино.

Наполовина заслепена от сълзи, единствената мисъл на Тика беше да избяга в кухнята, където можеше да се наплаче, скришом от чужди очи. Елфите се заоглеждаха за друга сервитьорка, а Раф въздъхна доволно и като застана отново на четири крака се зае щастливо с остатъка от бирата по пода.

Танис Полуелф стоеше в подножието на едно малко възвишение и се взираше в дългия прав кален път, който се простираше пред него. Жената, която съпровождаше и оседланите коне го чакаха назад. Тя имаше нужда от почивка, а и животните също. Макар гордостта да не й позволяваше да отрони и дума за това, Танис забеляза, че лицето й е пребледняло и изпито от умора. Всъщност по едно време днес тя бе задрямала на седлото и щеше да падне, ако той не я бе подкрепил със силната си ръка. Помогна й да слезе от коня и я настани в един скрит гъсталак.