Маргарет Вайс - Времето на близнаците

Рейстлин взе ръката й в своята. Гладката му плът я изгаряше. Кризания се вгледа в очите му и видя отразена в тях самата себе си — бледа жена, облечена в бяло, с лице, обрамчено от тъмните й абаносови коси.

— Вие не можете да направите това — прошепна Кризания. — То е грешно и вие трябва да бъдете спрян. — Тя стисна ръката му силно.

— Докажете ми, че е грешно — отвърна Рейстлин и я притегли към себе си. — Докажете ми, че в него е въплътено зло. Убедете ме, че доброто е начинът светът да бъде спасен.

— А дали ще ме чуете? — попита тя тъжно. — Вие сте обкръжен от мрак. Как бих могла да ви достигна?

— Да, мракът се отвори — отвърна Рейстлин. — Мракът се отвори и вие влязохте вътре.

— Да… — Изведнъж Кризания почувства докосването на ръката му и топлината на тялото му. Изчерви се неловко и се отдръпна от него. Освобождавайки ръката си, тя разсеяно я разтри, сякаш я болеше.

— Сбогом, Рейстлин Маджере — каза жрицата, без да го погледне в очите.

— Сбогом, Преподобна дъще на Паладин — отвърна той.

Вратата се отвори и там стоеше Даламар, макар Кризания да не бе чула Рейстлин да вика младия си чирак. Дръпвайки бялата качулка над главата си, тя обърна гръб на мага и прекрачи прага. Докато вървеше през сивокаменния коридор, тя почувства златистите му очи да прогарят мантията й. Когато стигна до водещата надолу тясна, вита стълба, до нея долетя гласът му.

— Може би Паладин не ви е изпратил тук да ме спрете, лейди Кризания. Може би сте тук, за да ми помогнете.

Кризания спря и се извърна назад. Рейстлин бе изчезнал и сивият коридор беше съвършено пуст. Даламар стоеше до нея в мълчаливо очакване да продължат.

Улавяйки полека полите на бялата си мантия, за да не се препъне, Кризания заслиза по стълбата.

И продължи да се спуска надолу… надолу… надолу… надолу… в един безкраен сън.

В продължение на векове Кулата на върховното чародейство в Уейрит бе преден пост на магическото изкуство на континента Ансалон. Тук бяха изтласкани маговете, когато Царят-жрец им нареди да напуснат другите кули. Тук се оттеглиха те, изоставяйки Кулата на Истар, която сега беше на дъното на Кървавото море и очернената, прокълната кула в Палантас.

Кулата в Уейрит представляваше величествена и главозамайваща гледка. Външните й стени бяха под формата на равнобедрен триъгълник. На всеки от ъглите на тази съвършена геометрична фигура имаше по една малка кула. Точно в средата се издигаха двете основни кули, под лек наклон, килнати съвсем малко, но достатъчно, за да накарат човек да премигне и да си каже: „Абе тези неща не са ли криви?“

Стените бяха построени от черен камък. Полирани до блясък, те сияеха ослепително под слънчевата светлина, а през нощта отразяваха лъчите на двете ярки луни и тъмнината на третата. По каменната им повърхност бяха гравирани руни — руни за сила и могъщество, за закрила и възпиране, руни, които да крепят камъните един за друг и различен вид руни, които да ги поддържат здраво вкопани в земята. Горната част на стените беше равна, без никакви бойници. Нямаше нужда от пазители.

Отдалечена от средищата на цивилизацията, Уейритската кула бе обкръжена от магическа гора. Никой не можеше да стигне до нея, ако не принадлежеше към братството на Кулата, никой не можеше да се приближи, без да бъде поканен. Така маговете пазеха своя последен бастион на силата, бранейки го добре от външния свят.

И все пак Кулата не беше лишена от живот. Амбициозни начинаещи магьосници идваха тук от цял свят, за да се подложат на суровото и понякога смъртоносно Изпитание. Чародеи с високо положение пристигаха всеки ден, за да продължат проучванията си, да обменят мнения, да побеседват с други като тях и да провеждат опасни и трудни експерименти. За тях Кулата беше отворена и денем, и нощем. Те можеха да идват и да си отиват, когато пожелаят — магьосници с Черни мантии, Червени мантии и Бели мантии.

И макар да имаха различни философии и възгледи за живота и света, маговете от трите цвята мантии се срещаха и общуваха мирно в Кулата. Тук се толерираха всякакви аргументи, стига да способстваха за напредъка на Магическото изкуство. Сблъсъците от всякакъв характер бяха под възбрана, а наказанието беше бърза и жестока смърт.

Магическото изкуство! Именно то обединяваше всички тях. И всички бяха верни първо на него — без значение кои бяха, кому служеха и какъв бе цветът на мантията им.

Това беше известно на младите чираци, които се изправяха хладнокръвно срещу смъртта, когато решаваха да се подложат на Изпитанието. Известно беше и на старите чародеи, които идваха да издъхнат тук и да бъдат погребани зад познатите стени. Магическото изкуство. То беше родител, любовник, съпруга, дете. То беше земя, огън, въздух и вода. То беше живот. Беше и смърт. И нещо отвъд смъртта.