Винс Флин - Лиценз за убиване

— За онази статуя ли говориш? — попита го тя.

— Не, това е президентът Андрю Джаксън. Баща ми много се възмущаваше, че в парка, предназначен да увековечи славата на онези, подкрепили Америка в първите съдбоносни години от историята й, в центъра те са издигнали статуята не на Лафайет, а на американски президент.

— Ако толкова го е ядосвало, тогава защо те е довел тук?

— Уместен въпрос. — Луи не отговори веднага. Двамата вървяха така известно време, хванати за ръце. Накрая, когато наближиха южния край на парка, той каза: — Може би майка ми е обичала да идва тук. Тогава аз и сестрите ми бяхме малки. Беше по време на първия мандат на баща ми във Вашингтон. Телевизията беше много силна в Америка… дори още тогава. Майка ми не обичаше телевизията, за разлика от мен и сестрите ми. Нямаше по-добър начин да усвоиш американския английски.

Клаудия кимна. Луи й го беше казвал и преди.

— А паркът какво общо имаше?

— Водеше ни на разходки, за да ни откъсне от телевизора. В съботите излизахме с образователна цел. Бяхме обиколили всички музеи в града, всеки парк и всяка статуя. В неделя, ако времето беше хубаво, идвахме тук… Баща ми обичаше и едновременно с това мразеше Америка. Често повтаряше, че американската мечта не би била възможна без притеклите се на помощ французи, без френската морска мощ и французите като Лафайет и Рошамбо.

— А ако не беше американската революция, ние във Франция още щяхме да сме управлявани от монарх.

Луи се засмя.

— Веднъж, като бях в гимназията, му казах същото. Той така почервеня, че се уплаших да не ме удари.

Стигнаха до южния край на парка. От Белия дом ги делеше само Пенсилвания Авеню, тежката черна ограда от ковано желязо и тежко въоръжената охрана. Пред Западното крило на Белия дом се бяха разположили телевизионни камери и се тълпяха хора. Луи я разпозна почти веднага.

— Ето. — Той даде на Клаудия да държи чашата с кафето му и взе фотоапарата. Устройството беше последна дума на техниката, с обектив, който струваше над хиляда долара. Луи настрои апарата на автоматичен режим и свали капачката от обектива. Вдигна фотоапарата и го насочи към Белия дом. Направи снимка също като стотиците, че и хиляди туристи, минаващи оттук дневно. Насочи фотоапарата към Западното крило и направи още няколко снимки. После фокусира обектива върху репортерите и телевизионните оператори. Лесно я откри. Тя говореше по мобилен телефон и се смееше. Луи я фотографира и после погледна дисплея на фотоапарата. Несъмнено беше тя. Показа я на Клаудия, която кимна.

— Тя е. Какъв е планът сега?

— Ще се приближим още. Ще я наблюдаваме как предава за новините и после ще видим къде ще отиде.

Клаудия се огледа първо надясно, а после наляво. И в двата края на улицата имаше будки на охраната. Пред тях имаше трета.

— Навсякъде са монтирани камери и има охрана.

Луи хвърли поглед към покрива на Белия дом и забеляза двама служители от Сикрет Сървис със сини униформи. Вероятно бяха снайперисти.

— Не се притеснявай, скъпа. Няма да се бавим. Просто ще се държим като обикновени туристи. Ще позяпаме, ще пием кафе, ще проверим закритите паркинги?

— Закритите паркинги ли?

Луи си взе чашата и я хвана за ръката.

— Помниш ли онзи доклад, който ти дадох да провериш?

— Да.

— Нещо направи ли ти впечатление в него?

— Тя обича да пазарува.

— Ти също. — Той не можеше да види очите й зад тъмните слънчеви очила, но добре си представяше реакцията й.

— Аз не харча и наполовина колкото нея.

— Вярно е. Но ще те видя, като започнем да водим нормален живот.

— Свърши ли с анализа на моите потребителски навици?

— Да. Какво друго разбра от доклада?

— Тя няма ипотечни заеми, плаща си редовно сметките по кредитната карта и вноските за взетата на лизинг кола.

— Каква е колата?

Клаудия накрая разбра накъде биеше той.

— А… ама ти си добър.

— Благодаря ти, скъпа. Хайде да вървим да гледаме новините.

Не знаеше как е разбрала, но тя беше направо бясна. За втори път тази седмица Рап се чувстваше като ученик, привикан в кабинета на директора на училището. Стоеше от едната страна на бюрото, шефката му — от другата. Тя настоя за обяснение, а той нямаше желание да обяснява. Тонът й ставаше по-висок след всеки въпрос без отговор, а той се настройваше все по-войнствено и предизвикателно с всяка нейна гневна реплика. Бяха в безизходно положение.

— Искам да ми кажеш как разбра — отсече Рап сериозно вече за трети път.