Ким Робинсън: Зеленият Марс

Надя прехвърли обаждането на Сакс и излезе на разходка. Не властта развращаваше хората, а глупаците развращаваха властта. Е, може пък и тя да бе прибързала с гнева и грубостта. Но към това я бе подтикнала онази черна бездна вътре в Ан, онази част от нея, която бе способна на всичко. А страхът развращаваше хората още повече. Като се съберяха тези два фактора на едно място…

Така че в сряда вечерта, пет дена след обаждането на Сакс, около стотина души излетяха за Бъроуз със самолети, защото жп линиите бяха окачествени като прекалено уязвими към саботажи. След една нощ те кацнаха призори на каменната писта в близост до огромно богдановистко убежище в стената на кратера Дю Мартерей, недалеч от Големия насип югоизточно от Бъроуз. Слънцето изгряваше като огромен живачен мехур, който осветяваше заснежените хълмове на север, върху ниското плато Изидис. Още един нов леден океан, чието разпространение на юг бе възпрепятствано единствено от голямата дъгообразна дига, която се извиваше по земята като огромна язовирна стена (каквото всъщност и беше).

Дигата бе широка около 300 метра в горния си край. Това огромно количество пренесен реголит (Надя подсвирна с уважение) бе олицетворение на няколко години усилена работа от страна на огромен екип роботизирани ескаватори и булдозери. И все пак бе просто реголит! Струваше й се, че колкото и огромен и колосален да е бентът по човешките представи, едва ли щеше да успее да устои на напора на ледения океан. А ледът бе най-малкия проблем. Когато станеше течен, вълните и теченията му щяха да размият рехавия реголит като кал. Топенето вече бе започнало. Говореше се, че навсякъде под мръснобялата повърхност се простират големи езера от разтопена вода — включително и точно до дигата, — които започваха да се просмукват в нея.

— Не възнамеряват ли да сменят този насип с нещо по-солидно, като например бетон? — попита тя Сакс, който неусетно бе застанал до нея.

— Погледни я — каза той. — Виж диамантеното й покритие. То ще издържи още доста дълго. Около няколко милиона години.

— Хм-м…

Вероятно беше така. Но може би отдолу щеше да има просмукване на вода. Така или иначе, каквито и да бяха подробностите, щеше да им се наложи да поддържат непрекъснато тази система без дори и най-малката грешка, понеже Бъроуз бе само на 20 км южно от дигата и 150 метра под нея.

На Надя й се искаше да отиде в Бъроуз и да види нещата със собствените си очи, за да може да прецени по-добре — просто да се разходи из града, да наблюдава жителите му и да види какво правят и какво говорят. Късно в четвъртък тя предложи на Сакс:

— Хайде да отидем и да хвърлим по едно око.

Само че това изглеждаше невъзможно.

— Охраната на всички порти е направо непробиваема — каза й Мая, когато Надя се свърза с нея. — А пристигащите влакове се проверяват много внимателно. Положението с метрото и космодрумите е горе-долу същото. Градът е затворен. Ние в действителност сме пленници.

— Разкажи ми какво става — помоли я Надя.

— Ами, поели са контрола върху инфраструктурата. Фабрика, порти и прочие. Само че не са достатъчно многобройни, за да принудят хората да стоят по къщите си (и да ходят на работа, естествено). Така че май и те не знаят какво да правят по-нататък.

Тоест, положението можеше да се окачестви като крехко и несигурно примирие. Изведнъж някой зад Мая изкрещя:

— Ще има митинг в полунощ!

— Нищо не съм чула за това — каза неспокойно Мая. — Трябва да е работа на Джаки.

Сакс отиде до другия екран и се свърза с квартирата в платото Хънт. Отговори му Арт. С изключение на него там нямаше никой. Естествено, демонстрацията в полунощ се оказа идея на Джаки, а слухът за това някак си се бе прокраднал в градските медии. Ниргал бе заедно с нея.

Надя разказа на Мая какво са научили. Мая яростно изруга.

— Положението е доста нестабилно за такива неща! Дяволите да я вземат!

— По план ораторите трябва да бъдат в Принсес Парк — обади се Арт по другия екран.

Надя се обърна към Мая:

— Мая, трябва да се качиш там горе и то бързо. Трябва да се опиташ да запазиш положението под контрол.

Мая тръгна към Принсес Парк и докато си пробиваше път през тълпата, Надя продължи да говори с Нея и да я съветва какво да каже, ако й се удаде възможност да говори. Думите излизаха от устата й като порой, а щом направеше пауза, за да помисли, Арт се включваше със собствените си предложения, докато най-накрая Мая не ги прекъсна:

— Я чакайте малко! Има ли поне нещо вярно във всичко това?