Борис Акунин - Любовник на смъртта

— Натам ли?

Сенка се беше залепил на входа. Почуди се дали да не духне обратно. Ама каква полза? Ще налети на Княза, който сигурно вече се движи насам по подземния ходник.

— Къде е имането? — пристъпи към него чудовището. — А? Имането, разбираш ли? Среброто къде е?

— Бу-бу — рече момчето Мотя и затръска глава, размаха ръце. За да спечели време, дръпна цяло слово на психически език. — Улулу, га-га хряпс, ардъ-бардъ гулюмба, сурдък-дурдък оо! Ашмъ ли бундугу? Карманда! Сикти-викти шимпопо, дуру-буру олала…

Вампира го послуша-послуша, па като хвана малоумника за раменете и го разтръска.

— Къде е среброто? — крещи. — Тук има само боклуци и стари железа! Изментихте ли ме? Сега, букльо, ще ми станеш само на къдрици!

Главата на Сенка се друса напред-назад, направо му прилошава. Никога не беше мислил, че с такова нетърпение ще чака Княза. Къде са тия, заспаха ли в ходника?

Или вече да каже на Вампира за прътите? Ераст Петрович рече: ако стане напечено, момчето Мотя може да добие дар-слово. Че от това по-напечено? Направо му хвърчат искри от очите.

Отвори уста, за да заговори на нормален език, а не като гламав, но изведнъж Вампира престана да го тръска — спря, наостри уши. Да не е чул нещо?

Скоро и Сенка чу: стъпки, гласове.

Дояча ритна лампата, оставена на пода. Тя падна и угасна. Стана тъмно като в рог.

Но само за малко.

— … все мълчиш, а? — дочу се приглушено от тесния проход и веднага пропълзя като змия тънък лъч светлина, обиколи свода, стените. Още не бе стигнал до застиналите Вампира и Сенка.

Влязоха трима. Първият, с дългопола дреха, държеше в ръка електрически фенер. Вторият беше жена. Говореше третият, който последен влезе в помещението.

— Добре, мълчи си — горчиво каза Княза. — Замести ме с черньото и мълчиш? Безсрамна продажница си ти, а не Смърт…

Драсна клечка — първият от влезлите запали газена лампа.

В помещението стана светло.

— Опа! — тихо възкликна валето, бързо остави лампата на пода, угаси фенера и го прибра в джоба си. — Каква среща!

— Вампир! — викна Княза. — Ти ли си?!

А дояча нищо не им каза. Само пошепна в ухото на Сенка: „Големи хитреци сте вие, чифути мръсни! Сбогувай се с живота, кучи сине.“

Но и Княза явно реши, че е прекаран. Обърна се към Смъртта:

— На тая гнида ли ме накова, кучко?

Замахна с юмрук, а юмрукът му с кастет! Смъртта не се дръпна, не отстъпи назад, само се усмихна, но Скорик изкрещя от страх. Хубава операция! Сега и двамата ще ги пречукат, и толкова!

— Чакай, Княже — каза Цайса и завъртя глава. — Това не е капан. Той е сам тука, мочкото не се брои — валето с пружиниращи стъпки обиколи мазето, като си бърбореше в скороговорка: — Тук нещо не е така, не е така. И няма никакво сребро… — изведнъж се обърна към изнудвача: — Мосю Вампир, вие не сте дошли заради нас, нали? Иначе нямаше да сте сам?

— То се знае — настръхна онзи, пусна Скорик и си бръкна в джобовете. Ох, майчице, да не вземе да гърми направо през панталона?

— А заради какво? — проблесна с очилата си Цайса. — Да не е заради някакво имане?

— Е.

— „Е“ — значи да. А кой ви насочи? — валето се спря и направи знак на Княза — един вид, чакай, не предприемай нищо. — Да не е един кавказец на име Казбек?

— Не — сви рехави вежди Вампира. — Един дърт чифутин. И ми даде водач, ей туй чифутче.

Цайса изщрака с пръсти, потърка чело.

— Тъй-тъй-тъй. Какво означава този казус? Разкри се бездна от звезди 20 20 М. Ломоносов, „Вечернее размышление“ — Б.пр. …

— Какво си намислила? — подскочи към Смъртта Княза, но свали ръката с кастета. — Защо ни събра тук?

— Чакай, не бълбукай — пак го спря валето. — Тя няма да каже — и кимна към Сенка. — Да притиснем по-добре юдата.

Онзи сви глава в раменете. Да крещи ли вече за имането или да поизчака още малко?

Вампира вирна брадичка:

— Тоя е малоумен, само мучи. Пък и да каже нещо, не му се разбира.

— Не ми прилича да е съвсем малоумен — Цайса бавно тръгна към Скорик. — Я ми поговори, дворянино йерусалимски, да те послушам.

Сенка се дръпна от този звяр. Валето се засмя:

— Къде тъй забързано, млада еврейке? 21 21 Лермонтов, „Баллада“, 1836 г. — Б.пр.

Наистина — къде? На третата крачка Сенка опря гръб в стената.

Цайса извади фенер, светна в очите му и ненадейно се засмя:

— Косата май е фалшива — и дръпна перуката на Сенка — рижите пирги заедно с кипата се килнаха на една страна. — Я гледай, Княже, кой е тук! Открития тъй много чудни 22 22 Пушкин, „О, сколько нам открытий чудных…“, 1829 г. — Б.пр. …