Борис Акунин - Любовник на смъртта

Добре че скоро след това се появи господин Неймлес. Съвсем различен, не като одевешния весел и доволен, ами мрачен и дори кисел.

— Защо не си готов? — пита. — Забрави ли, че ще бъдеш Мотя? Слагай перуката, кипата и всичко останало. Няма много да те г-гримирам, в подземието е тъмно. Само носа ще ти уголемя.

— Ми то още е рано. Нали в три трябва да съм готов — унило рече Сенка.

— Изникна още една с-спешна работа. Трябва да се оправя. Ще потеглим с „Летящото килимче“, тъкмо колата да мине последно изпитание преди старта.

И таз добра! Затова ли толкова я лъска и полира? Но все пак и още едно изпробване не вреди.

Сенка бързо и без повече възражения се издокара като чифутче. По-добре така, отколкото мадмоазелка.

А Ераст Петрович се докара с красив автомобилен тоалет: кожен, блестящ, плюс жълти скърцащи обуща и гамаши. Красота!

Освен това инженерът пъхна в едно гръбно джобче малкия си револвер („херщал“ се нарича, направен е в чужбинския град Лиеж по специална поръчка), та на Скорик му се сви сърцето. Ще доживеем ли до старта? Бог знае.

— Сядай зад волана — нареди господин Неймлес. — Покажи си уменията.

Сенка си сложи очилата, нахлупи си прекалено голямата кипа върху ушите, за да не литне. Е, поне ще се повози за последно!

— Към „С-самотьок“.

Пристигнаха скорострелно за пет минутки.

Ераст Петрович слезе пред дървена къща, позвъни. Отвориха му.

Сенка, естествено, прояви любознателност — отиде да види медната табелка на вратата. „Ф. Ф. Велтман, патоанатом, д-р по медицина“. Какво е „патоанатом“ дявол знае, но „д-р“ е „доктор“. Да не се е разболял някой? Дали не е Маса, притесни се Скорик. Но зад вратата се чуха стъпки и той се втурна обратно към колата.

Докторът беше хилав, чорлав и току мигаше. Зяпна уплашен Сенка, в отговор на любезното „здравейте“ неопределено кимна.

— Кой е този? — попита шепнешком Сенка, когато мръхльото с пъшкане се натовари.

— Няма значение — мрачно отговори Ераст Петрович. — Той е п-персонаж от съвсем друга история, която няма нищо общо с днешното ни начинание. Карай към „Рождественския“ булевард. Давай-давай!

И като затрещя двигателят, естествено, вече не можеше да се водят никакви разговори.

Инженерът нареди да спрат на ъгъла на тъмна пресечка.

— Остани в автомобила и никъде не мърдай.

Хубава работа — как ще мърда? Нощните птици се знае какви са. Миг невнимание — и ще ти отвинтят я болт, я гайка за риболовна тежинка или просто така, за нищо.

Сенка сложи на седалката до себе си гаечния ключ — само да припарят!

И попита доктора:

— Разболял ли се е някой? Ще го лекувате ли?

Онзи не отговори, а господин Неймлес рече:

— Да. Необходима е хирургична намеса.

И двамата тръгнаха към къщата с осветени прозорци. Почукаха, влязоха, а Скорик остана да чака.

Чака дълго. Може би цял час. Отначало седя и с ужас си представяше как ще посрещне Вампира в ерохинското подземие. После просто скуча. А накрая се разтревожи — да не закъснеят. Няколко пъти му се счу, че в къщата, където влязоха инженерът и докторът, нещо изтрещя. Дявол знае какви ги вършат там.

Накрая излезе Ераст Петрович — сам и без кожения шлем. Когато се доближи, Сенка видя, че видът му не е толкова изряден, както по-рано — куртката му е скъсана на рамото, има драскотина на челото. Близна си десния юмрук — кокалчетата на пръстите му кървяха.

— Какво има? — уплаши се Скорик. — Къде е лекарят? С болния ли остана?

— Да потегляме — каза инженерът, без да му отговори. — Покажи си майсторлъка. Ето ти изпит: ако ме закараш до Хитровка за десет минути — ще те взема за асистент на състезанието.

Сенка дръпна дросела още по-силно, отколкото онзи, първия път. Автомобилът подскочи и се понесе с плавно полюшване на стоманените ресори напред в нощта.

Асистент! В Париж! С Ераст Петрович!

Господи, направи така, че двигателят да не заглъхне и да не прегрее! Да не пукнем гума! Зъбната предавка да не направи беля! Нали всичко можеш, Господи!

На ъгъла с „Мясницка“ двигателят кихна и се задави.

Сенка задавен от сълзи продуха карбуратора, за което отидоха поне две минути. Заради тази беля не успя да се вмести в посоченото време.

— Стоп — каза инженерът на кръстовището с „Покровка“ и си погледна джобния часовник. — Дванайсет минути и десет секунди.

Скорик, свел глава, изхлипа и си обърса носа с рижия масур. Ах, фортуно, подла твар.

— Прекрасен резултат — каза Ераст Петрович. — А с к-карбуратора се справи направо за рекордно време. Поздравявам те. За десетте минути се п-пошегувах, естествено. Надявам се да не откажеш да дойдеш като асистент с мен в Париж? Сам знаеш, Маса не става за тази работа. Той ще пътува отделно с резервните колела и други части.