Борис Акунин - Любовник на смъртта

Скорик знаеше какво е „дивиденти“ (когато ти дават пари просто така, без нищо), но последната дума не разбра. Сигурно нещо като „адио“ или „приемете и прочее“, „искрено ваш“ — общо взето, от този род работи, дето се пишат в края на писмата за по-изискано. „Фандорин“ — добре звучи. Трябва да го запомни за някой бъдещ случай.

Близна плика с език, залепи го и след минута-две вече влизаше в двора на Трети мясницки участък.

Проклето място, пу, да го вземат мътните. Измислено е, за да се изтезават човеците, да им се почерня животът, дето и без това не е кой знае колко прекрасен.

Пред портите със свалени шапки стояха няколко кочияши — нарушители на уличното движение. Дошли са да изкупят свалените номера на файтоните. Това струва към седем рубли, и то ако доста много се кланяш.

В самия двор се бяха събрали в кръг неколцина селяни с препасани ризи. На вид — украинска дърводелска задруга, дошла в Москва на гурбет. Най-възрастният, с увиснали мустаци, обикаляше с шапка и всеки внимателно изсипваше в нея сребърни и медни монети. Ясно: работили са за някой строителен предприемач без нужния документ, сега копоите ще им приберат половината.

Говореше се, че по-рано, при предишния пристав, тук нямало подобна катилщина, но според пастира и стадото.

Сенка тъкмо бутна тапицираната с мушама врата и влезе в тъмен мръсен коридор — и някакъв бузест копой с нашивки го хвана.

— Я гледай — рече той. Намигна и като го щипна за дупето — да има как, ще ти откъсна ръцете, говедо. — Нещо май не съм те виждал досега. Жълт билет за занаята ли искаш? Баш при мен. Ела.

И го хваща за лакътя да го мъкне нанякъде. Сигурно лъже обаче за билета — иска безплатно да се възползва от момичето.

— Търся господин полковника — строго изписука Сенка. — Да предам важно писмо.

И куката го остави. Върви, вика, направо, после вдясно. Там е негово високоблагородие.

Скорик тръгна според указанието. Покрай кафеза, дето държат хванатите скитници, покрай заключените килии с крадците и престъпниците (те, горките, пееха за черния гарван — да ти домилее). После коридорът стана по-чист, по-светъл и отведе Сенка до висока кожена врата с медна табелка „Пристав“.

На деликатното му почукване строг глас отвътре каза:

— Какво има?

Скорик влезе. Пискливо поздрави и подаде писмото:

— Помолиха ме да ви го предам самолично — и понечи тутакси да изчезне, но приставът джафна:

— Къъде?

Страховитият полковник седеше зад писалище и ядеше ябълка, която си режеше на резени с тънко ножче. Обърса острието със салфетка, после натисна някакво копче и острието се прибра с металическо щракване.

Солнцев не бързаше да отвори плика, внимателно оглеждаше посетителката, особено задържа поглед на фалшивия бюст (е, престара се господин Неймлес, прекалено много памук натика).

— Коя си ти? Уличница? Името?

— С-санка — смотолеви Скорик. — Александра. Александрова.

— Какво е това писмо? От кого? — Солнцев недоверчиво опипа плика, погледна го срещу светлината.

Какво да каже?

— Един клиент ми го даде… Нареди ми: лично на самия господин полковник, вика, го дай, собственоръчно.

— Хм, какви велики тайни — измърмори приставът и заотваря плика. — Стой тук, Александрова. Чакай.

Бързо прочете писмото, подскочи, разкопча теленото копче на коравата яка, навлажни с език устните си и зачете отново. Сега го чете дълго, сякаш се опитваше да открие нещо между редовете.

На Сенка чак му доскуча. Добре че на стената висяха фотографии и вестникарски изрезки в остъклени рамки.

Най-интересна беше една картинка от списание. На нея, подпрял ръка на кръста с юначен вид, стоеше Солнцев, по-млад, отколкото сега, а до него в изправен дървен ковчег — мустакат чичка с черна дупка в челото. Долу пише: „Млад полицейски инспектор сложи край на престъпната кариера на Люберецкия апаш“.

А долу статия без картинка, но с голямо заглавие: „Арестуваха банда фалшификатори на пари. Браво, полиция!“

Фотография без надпис: лично негово височество княза губернатор стиска ръка на Солнцев — Симеон Александрович — кльощав, грамаден на ръст, че и вирнал брадичка, а приставът, напротив, се превил в поклон, та чак и приклекнал, но сурата му, лицето тоест, усмихнато и доволно-предоволно.

Още една статия, не много стара, не е пожълтяла: „Най-младият участъков пристав в Москва“ — от „Бюлетин на московската градска полиция“. Сенка прочете началото: „Блестящата операция по залавянето на грабителите от Хамовники, издадени от един от членовете на тази престъпна общност, накара всички отново да заговорят за таланта на подполковник Солнцев и му осигури не само извънредно повишение, а и назначение в един от най-трудните и важни участъци в Москва — в Хитровка…“