Борис Акунин - Любовник на смъртта

А, сети се Скорик, това ми е познато. Така казва Лебедицата на княз Гвидон: един вид, не се газирай, ще те уредя екстра отвсякъде.

Но хитровският Княз явно не беше чел приказката и замига на парцали. Онзи също мигна, но не с двете очи, а с едното — Сенка добре го видя отстрани.

— Съкровище, казваш? — мрачно изгъгна Княза. — Добре. Ако става дума за имането на писарушката — да се трампим. Но първо даваш среброто.

— Мъжка дума? — рече Казбек. — Апашка?

— Апашка — потвърди Княза и както е редно при клетва, с палец се перна през гърлото, но Сенка пак забеляза измама: Княза си беше скрил лявата ръка зад гърба и сигурно беше направил неприличен жест, така че апашката дума да не чини грош пара. Ще трябва после да каже на Казбек, тоест на Ераст Петрович, за това подло коварство.

— Добре — джигитът кимна и прибра револвера. — Елате нощес в ерошенковското подземие, в най-далечната част, дето е задъненият коридор. Само двамата и никой друг. Точно в три и четвърт. Ако дойдете по-рано или по-късно, уговорката отпада.

— Да дойдем двамата, че твоите апапи да ни изколят? — присви око Княза.

— За това не ми трябва подземие — сви рамене Казбек. — Ако искахме, досега да сте станали на кебап. На мен в Москва ми трябват честни побратими, на които да имам вяра… Там ще ви чака един човек. И ще ви заведе където трябва. Щом видиш кой ще ви чака, ще разбереш: Казбек можеше нищо да не ти дава, даром да си вземе своето.

Княза понечи да каже нещо (според вида му — гневно), но Цайса сложи ръка на рамото му.

— В три и петнайсет през нощта сме там, уважаеми. Мъжка дума, апашка.

Валето се закле без никакви пинизи, и двете му ръце се виждаха.

— Та не щеш ли мадмоазелката? — попита кавказецът от вратата.

Сенка се вцепени. Ох, Ераст Петрович, искате да ме унищожите, а? Свети Николай, Богородице застъпнице, не ме изоставяйте!

Но Княза, дано Господ му отземе хиляда години от адските мъчения заради това, вместо отговор просто се изхрачи на пода.

Спасен.

Навън, щом се качиха на фиакъра и се отдалечиха, Сенка горчиво въздъхна:

— Благодаря ви, Ераст Петрович, за топлите грижи. Така ли постъпвате с верния си човек? Ами ако Княза беше казал „давай мадмоазелката“? Нима щяхте да ме оставите ей тъй да си загина?

— Като завиеш зад ъгъла, сапирай! — нареди на кочияша неблагодарникът инженер с все същия „кавказки“ глас. И отговори на упрека чак след като слязоха от фиакъра. — За Княза съществува само една жена. Никоя д-друга няма и да погледне. Исках, Сеня, да ти личи колко си уплашен — за по-голяма достоверност на малката ни интермедия. Ти се справи прекрасно.

Чак сега Сенка си даде сметка, че в маскиран вид — и като дърт чифутин, и като див планинец — Ераст Петрович изобщо не заеква. Чудна работа. Сети се също, че инженерът свърши цялата работа сам, партньорът не си мръдна пръста. И го досрамя. Най-вече заради страха — как се беше молил за помощ на Богородица застъпница и свети Николай. Макар че какво толкова да го е срам? Жив човек е, не е истукан като господин Неймлес. Такъв няма нужда от молитви, Маса-сенсей същото го беше споменал.

Вървяха по „Покровка“ покрай „Света Троица“, покрай величествения Успенски храм.

— Вие никога ли не се молите Богу? — попита Сенка. — Понеже от нищичко не се боите, нали?

— Защо да не се боя? — учуди се Ераст Петрович. — Боя се. Не познават страха само хора, които напълно са лишени от въображение. А щом се боя, значи се моля понякога.

— Мамутите!

Инженерът въздъхна:

— „Лъжете“ се казва, но по-добре без крайна необходимост изобщо д-да не говорите такива неща, защото… — и направи неопределен жест.

— Може да ме фраснете в лицето — сети се Скорик.

— И затова. А молитвата ми, Сеня, е такава, един свещеник ме научи: „Пази ме, Господи, от кончина бавна, мъчителна, унизителна.“ Толкова.

Скорик се замисли. За бавната смърт е ясно — кой ще иска десет години да лежи парализиран или жив да изсъхне? За мъчителната също е ясно.

— А унизителната смърт каква е? Човек да умре, а други да го заплюват и да го ритат?

— Не. И Христос са го били и унижавали, но какво срамно има в смъртта му? От друго се боя цял живот. Боя се да не умра така, че всички да ми се присмиват. После само това помнят за теб. Например френският президент Фор е запомнен не с това, че е покорил М-мадагаскар и е сключил съюз с Русия, а че негово превъзходителство се е споминал върху любовницата си. От бившия водач на нацията е останало само едно гадно остроумие: „Президентът умря при изпълнение на задълженията си — във всякакъв смисъл.“ Дори на паметната плоча на гроба му е изтипосан как лежи и прегръща знамето на републиката. Хората гледат и се хилят… От такава участ ме е страх.