Борис Акунин - Любовник на смъртта

Сенка не можеше да повярва на щастието си. Изломоти:

— И ще отидем тримата? В самия град Париж?

Господин Неймлес се позамисли.

— Виж какво, Сеня — рече той. — Вероятно с нас ще дойде още една особа — помълча и допълни по-тихо и доста неуверено: — Или дори две…

За едната е ясно коя е, навъси се Скорик. След попарата, дето ще я надроби сега Ераст Петрович, Смъртта по никакъв начин не може да остане в Москва. Но втората особа коя е? Да не би сенсеят да е решил да крадне съпругата на портиера Федора Никитишна?

И чак му дожаля за нещастника Михеич — как ще я кара без компоти и пирожки, без Федорините ласки? И още по жал му стана за самия себе си. Колко мъчително ще е да гледа как по пътя за Париж ще се разцъфти любовта на инженера със Смъртта. Остава само заради това да се прецакат с рекорда.

Господин Неймлес прекъсна размислите му с ново щракване на часовника:

— Три без десет. Време е да пристъпим към операцията. Отивам да взема пристава. Ще оставя колата в, участъка — там ще е на по-сигурно място. Тъкмо да проверя дали Солнцев ще се ограничи само с един помощник. А ти, Сеня, върви в ерошенковския нощен приют за срещата. Заведи Вампира през ходника и помни, че си п-перко. Не казвай нищо членоразделно, просто мучи. Критичният момент ще е, когато се появят Княза с Цайса. Ако стане много напечено, момчето Мотя може изведнъж да добие дар-слово. Кажи: „Среброто — ето го“ — и им го покажи. Това ще ги забаламоса точно докато дойда — инженерът се замисли за нещо свое и избъбри едва чуто: — Лошото е, че останах без херщала, а нямам време да търся друг револвер.

— Че как ще се появите пред тези кръвници без оръжието? — ахна Сенка. — Нали си го сложихте в джобчето, аз видях! Загубихте ли го някъде?

— Именно, загубих го… Нищо, ще минем и без револвер. Планът на операцията не включва стрелба — Ераст Петрович се усмихна и чукна Скорик по наставения нос. — Хей, евреи, здравей!

Уф, как му се гадеше от Ероха — от вонята на спарена гнилоч, от тъмницата, от приглушените звуци, които се носеха иззад заключените врати на „жилищата“ — кое време е, а подземните обитатели се дърлеха, трепеха се, или пееха с продрани гласове, или ревяха и плачеха. Но колкото повече напредваше по влажните коридори в ерохинския търбух, таткова по-тихо ставаше, сякаш самата земя гълташе и криеше шума на човешкия живот, по научному казано — екзистенция. И внезапно нахлуха спомените, сто пъти по-гадни от подземната воня и пиянската глъч.

Ето тук му се нахвърли отзад незнаен душманин, дра му косата и му троши врата. Ръката му сама се вдигна да направи кръстен знак.

А зад онази врата живееше семейство Синюхини — изведнъж му се привидя, че му се блещят в тъмното с кървавите си очни кухини. Бррр…

Още един-два завоя, и е в колонната зала, мътните я взели. Заради нея са всички мизерии.

Тук беше паднал мъртвият Проха. Сега ще изскочи от мрака с разперени пръсти. Аа, ще каже, Сенка, скапаняко, отдавна те причаквам. Нали заради теб ритнах камбаната.

Сенка бързо-бързо се шмугна покрай проклетото място, за всеки случай поглеждаше назад и си държеше готови събрани пръстите — да се прекръсти, ако му се привиди някоя фантасмагория.

Ама по-добре да беше гледал пред себе си.

Налетя на нещо, но не беше колона, защото подпората е твърда, тухлена, а това, в което се нахендри, изпружинира и хвана Сенка за гърлото. И изсъска:

— Появи ли се? Е, къде е чифутското ви имане?

Вампира! Тук, в тъмното го причаква!

Скорик от страх замуча.

— А, ти беше ням — дъхна право в лицето му страшният човек и му пусна гърлото. — Води ме.

Наистина беше дошъл сам! За да не дели с ортаците богатството. Това се вика алчност.

Сенка още малко помуча и погука, после поведе дояча към ъгъла зад последната колона. Извади камъните, махна му: айде след мен! И пръв запълзя през дупката.

Нарочно се движеше бавно, при все че Вампира запали лампа и можеха за пет минутки да стигнат до съкровището. Само че къде да бърза? Нали с този мастодонт (казано по-просто — чудовище) ще трябва да си поиграят цели петнайсет минути, докато Смъртта докара своите чудовища, Княза и Цайса. А какво ще става оттам нататък — хич не му се мислеше.

Но колкото и да се бавеше Сенка, колкото и да се сучеше, все пак ходникът ги изведе до излаза, облицован с бял камък. Още три крачки, и са в тайната съкровищница.

— Ъ, ъ — показа Скорик купчините сребърни заготовки.

Вампира го блъсна и се втурна напред. Защура се из подземието, вдигнал високо лампата. По стените и сводестия таван заподскачаха сенки. При затрупаната с натрошени тухли и камъни врата доячът се спря: