Борис Акунин - Любовник на смъртта

Таванът не падна, само прах се посипа. Но пък Ераст Петрович успя да си измъкне лявата ръка от озърналия се по посока на гърмежа Будочник. С тази ръка инженерът постъпи по следния начин: сви я в юмрук и я заби под брадичката на стражаря. Будочник само изхриптя и се бухна на пода като бик в кланица.

Сенка се обърна на другата страна — да застреля и Цайса, докато не е порнал Маса с шибучката си. Но се оправиха и без негово участие. След като притисна в ъгъла сенсея, валето като пусната пружина бодна напред ръката си с шпагата и за една бройка да прикове японеца за стената, но острието звънко удари на камък — Маса отскочи встрани и метна нещо. От ръката му изскочи лъскава джунджурийка. Цайса изведнъж се олюля като парцалена кукла. Вяло посегна към гърлото си, но не стигна — ръцете му увиснаха, коленете му се подгънаха и валето падна възнак. Главата му се отметна назад и се видя, че в гърлото му се е забила дълбоко стоманена звездичка с остри ръбове. Около чудноватата финтифлюшка клокочеше тъмна кръв, а самият Цайс лежеше мирно, само леко му трепкаше кракът.

И Княза с Вампира вече не се валяха по пода. Сенка погледна и видя, че темето на Вампира е пробито, цялото на тъмни дупки от кастета. И този череп се намираше точно където трябваше да е гърлото на Княза. Опулените очи на бившия Сенкин враг се взираха неподвижно в тавана. Гледай ти, колко пъти беше заплашвал с прегризване на гърлото, и накрая собственото му гърло е прегризано. Напил се е накрая Вампира с Князевата кръв. Изпоядоха се гадините…

Скорик си мислеше за всичко това, за да не мисли за Смъртта. Дори не можеше да погледне към нея.

Когато все пак се озърна, тя седеше, подпряна на стената. Очите й затворени, лицето й застинало, бяло. Скорик веднага отклони поглед.

Малко по малко звънливата тишина се изпълваше със звуци. Чуваше се как хълца Будочник, как сумти Маса, докато си издърпва чудо-звездичката от гръкляна на валето.

— Не падна таванът — каза Сенка на инженера с треперещ глас.

— Защо да пада? — пошушна Ераст Петрович, докато се измъкваше изпод тежкото туловище на стражаря. — Такъв г-градеж издържа хиляди години. Уф, тоя тежи поне сто и трийсет кила… Какво чакаш, Сеня? Помогни на дамата да стане.

Значи господин Неймлес не е видял как приставът я ръгна с ножа.

— Този няма ли да се освести? — попита Сенка за хълцащия Будочник — не от страх, а колкото да спечели време. Можеше поне за малко да се престори пред самия себе си, че Смъртта просто така си седи до стената: не е мъртва, ами спи или, да речем, е припаднала.

— Няма да се освести. Този удар беше „н-нокътят на дракона“, той е смъртоносен.

Ераст Петрович стана, отиде при дамата, подаде й ръка.

И се оказа, че Смъртта не е мъртва. Тя изведнъж отвори огромните си сияйни очи, погледна изотдолу Ераст Петрович и се усмихна.

— Какво… Какво ви е? — уплаши се той. Коленичи, отмести й пръстите и — както предугади Сенка — ахна. — Защо, защо го направихте? — заломоти той, докато късаше роклята й и долната риза. — Всичко бях предвидил. Маса предварително разчисти затрупаното и само чакаше сигнала ми! О, Господи! — изстена, като видя черния разрез под лявата гърда.

— Знам, ти и без мен щеше да се справиш — пошепна Смъртта. — Ти си силен…

— Тогава защо, з-защо? — накъса се гласът му.

— За да живееш. Не може с мен… Сега си вечен, никой не може да те победи. Аз, твоята Смърт, умрях…

И затвори очи.

Ераст Петрович пак изстена, дори по-високо от предния път, а Сенка ревна.

Но тя не умря. Все пак ненапразно преди да стане Смърт, са я наричали Жива, подобни прякори не се дават току-тъй.

Още дълго живя. Може би цял час. Дишаше, веднъж дори леко се усмихна, но не проговори и не отвори очи. После спря да диша.

Колко е красива, мислеше си Сенка. А в ковчега, като й измият прахоляка и мръсотията, като й срещат косите, като й сложат цветя (трябва да има портокалов цвят, който означава „чистота“, и вейка от тис, „вечна любов“) — ще е невероятна. Ще си я приберат майка й и татко й, защото това е тяхно право, и ще я закопаят в черната земя, и отгоре ще сложат белокаменен кръст, и на него ще напишат името й, както се е казвала по-рано, и отдолу „Тук е погребана Смъртта“.

Щом стартираха, без да се наговарят, караха по шосето четиринайсет часа без почивка. Почти триста километра минаха, само на два пъти доляха гориво от тубата. През целия път шофьорът и асистентът не си казаха нито дума. Сенка си вършеше работата: натискаше клаксона, размахваше флагчето, на острите завои се надвесваше над вратата, гледаше дали не играят колелата. Освен това в задълженията му влизаше да следи по карта маршрута, но в това не успяваше. Щом наведе глава, веднага носът му потича, от очите му капят солени сълзи, в гърлото му се събира буца. От сълзите не вижда картата, само цветни петна. А когато гледаше в далечината и вятърът му вееше косите, му беше по-лесно, очите и бузите му съхнеха по-бързо.