Борис Акунин: Любовник на смъртта

— Тъпако проклет, стойте! — нададе вой приставът. — Тя ще гръмне! Ще Ни погубите всичките.

Тънките устни на валето се отвориха в усмивка:

— Вие сте тъпак. Мадмоазел няма да гръмне, ще пожали красавеца брюнет. Това, копой нещастен, се нарича любов. — Внезапно направи две бързи крачки, измъкна колта от Смъртта и го хвърли далеч, чак към изхода, след което спокойно каза: — Сега вече довършете умника, готово.

— С какво, със зъби ли? — с прегракнал глас рече зачервеният от напъна Будочник. — Здравеняк, ще му се не види, едвам го държа.

— Ами добре — въздъхна Цайса, — дълг на интелигенцията е да помага на народа. Я малко се поместете, служителю на реда.

Стражарят се отдръпна колкото можа, а валето вдигна ножа и се приготви да го метне. Сега ще блесне стоманена мълния и край с Ераст Петрович Неймлес, американския инженер.

Колтът беше паднал на две крачки от ходника и блестеше с черната си стомана, сякаш намигаше на Сенка: шубе ли те е, Сенка?

А, каквото ще да става, все някога ще се мре!

Той се хвърли към револвера, грабна го и ревна:

— Стой, Цайс! Убих те!

Онзи се обърна, редките му вежди се вдигнаха учудено.

— Ба, седма сцена. Същите и Скорик. Защо се върна, глупчо?

— Ей, малкият — завика залепеният до стената пристав. — Да не си посмял! Ти не знаеш — тук не може да се стреля, сградата ще се срути! Живи ще ни погребе!

— Срутване!!! — изведнъж изкрещя Ераст Петрович.

В същия миг се чу громолене, купчината пръст и камънаци, затрупала вратата, се размърда и рухна. Докато приставът квичеше обезумял, там се появи ниска набита фигура в черно. Като топка скочи насред съкровищницата и с войнствен вик се хвърли към валето.

Маса!

Чудо, истинско чудо!

Ераст Петрович моментално се възползва от настъпилото объркване в редиците на враговете. Княза отхвърча на една страна, Вампира на друга. От лапите на Будочник впрочем не можа да се изтръгне и след кратка борба двамата рухнаха на пода, при това стражарят се оказа отгоре и притисна господин Неймлес на земята, здраво вкопчен в китките му. Обаче сега Вампира и Княза не се втурнаха на помощ — взаимната им омраза надделя. Апашите се сбиха и се залупаха по пода.

Цайса метна ножката по японеца, но онзи успя да приклекне. Със същата лекота се размина и с втората, и с третата ножка. Валето привърши маншетния си арсенал, но не се спря — отметна пеша на дългата дреха и Сенка видя бастуна, закачен за колана на панталона му.

Какво носи в бастуна, помнеше — дълго остро оръжие, наречено „шпага“. Не беше забравил и как ловко борави валето с тази опасна вещ.

С прибрана зад гърба лява ръка и десния крак напред Цайса запристъпва, свистейки с острието в бляскави кръгове. Маса заотстъпва. Естествено — с голи ръце!

— Ще стрелям! Сега ще стрелям! — изкрещя Сенка, но никой дори не го погледна.

Той стоеше като тъпак със заредения револвер, а всички плюеха на него, улисани в собствените си грижи: Будочник беше яхнал инженера и се опитваше да му размаже лицето с якото си чело; Княза и Вампира ръмжаха и квичаха като бесни псета; Цайса изтикваше Маса към ъгъла; Смъртта се мъчеше да избута стражаря от Ераст Петрович (ама къде ще излезе на глава с такова добиче); полковникът стъписан се озърташе, размахал скокливия си нож.

— Какво се звериш, мръснородие?! — изхриптя Будочник. — Виж, че сам не мога да се преборя! Ръгай го! После ще се разберем!

Подлият пристав — а уж бил слуга на закона! — го послуша и се хвърли да ръга падналия. Отблъсна Смъртта, замахна, но тя му се вкопчи в ръката.

— Вижте бе, гадове! — с плачлив глас извика Сенка и тръсна револвера. — Гръмвам и тая пущина ще ни затрупа всичките!

Солнцев прехвърли ножа в лявата ръка и слепешката ръгна Смъртта в хълбока — онази падна на пода. Лицето й стана учудено, тънките й вежди се вдигнаха, сякаш изпита радост. Тя внимателно затисна с ръце раната и Сенка с ужас видя как между белите й пръсти потече кръв.

— Мърдай, говедо! — рече приставът и се свлече на колене. — Ще го ръгна в шията!

И на Скорик му стана все едно. Нека света Троица ги затрупа всичките тук, щом е така. Той опъна ръце с револвера и натисна спусъка, без да се цели.

Ушите му веднага заглъхнаха, той дори не чу изстрела — просто оглуша, и толкова. От цевта изскочи огнен език, главата на полковника се завъртя встрани, сякаш сочеше някаква посока, и тялото му веднага последва указанието — падна на същата страна.

После всичко приключи много бързо в кънтящата и страшна тишина.