Борис Акунин - Извънкласно четене

— Трябва да обясните на тия хора, че не бива да постъпват така, че по този начин само ще навредят на идеята си…

— Опитвам се — прекъсна го неизвестният и изхъмка. — Но това не са хора, а дрогирани зверове.

— Тогава… Кажете им, че предпочитате да убият вас, но да не закачат децата.

— Казвам им, но те ми се изсмиват. Харесва им да ме гледат как страдам.

— Вижте, кажете ми какво искате от мен?! — удари с юмрук по бюрото Фандорин и сам се изненада от неадекватната си реакция.

Уж се мислиш за уравновесен и сдържан човек, но като ти се лепне някой такъв Кузнецов, нервите ти не издържат. Вероятно всичко идваше оттам, че природата бе надарила магистъра по история с прекалено живо въображение, и понеже Николас наистина имаше две малки деца, той за миг, само за миг си представи как е изпаднал в описаната от перкото ситуация…

Незабавно тушира изблика си и се овладя. Ако този е луд, не бива да го провокира. Защо ли държи непрекъснато ръката си във вътрешния джоб? Ами ако там има бръснач?

— Добре, ще ви дам съвет — Фандорин леко се отмести от бюрото, за да може, ако трябва, да скочи на крака. — Дадената колизия е известна от литературата, има цял роман на тази тема, и докато го четях, си мислех как ли щях да постъпя, ако бях на мястото на нещастния родител. Изходът е следният: нахвърляте се върху най-отвратителния бандит, впивате зъби в гърлото му и нека ви убият. Но в никакъв случай не правете избор между децата си.

Анонимът за първи път изгуби самоувереност и примигна смутено. Явно не беше очаквал подобен отговор.

— Браво бе! — заяде се той. — Искате да кажете, че смъртта е изход, така ли?

— Нали ви казах: изходът е избор на оптимално, тоест най-безвредно решение. Дори да съществува задгробен живот и адски мъки, по-лошо изтезание от ситуацията, която предлагате, и там не може да има. Така че при всички случаи печелите.

Неизвестният извади ръката от джоба си (слава Богу, празна, без бръснач) и погледна Ника по-различно, без ирония и блясък в очите.

— Съществува — рече той.

— Какво „съществува“?

— Задгробен живот. Но сега не става дума за това. А какво ще ми кажете, ако ви дам следния ребус…

Окуражен, че в ръката на посетителя няма хладно оръжие, Фандорин реши най-после да прояви твърдост:

— Мисля, че стига с тия ребуси и абстрактни задачи. Нали се занимаваме с вашия проблем?

Събеседникът изрече строго:

— Само така ви се струва — и хвърли към Николас поглед, от който на домакина окончателно му призля.

Как да разбере дали Валя е налице? Фандорин погледна изпод вежди към вратата. Ако Кузнецов сега започне да буйства, няма да може да се справи с него сам — знае се, че по време на криза лудите придобиват десеторна сила.

— Та, с ваше разрешение, да ви изложа ли нещата? — напълно миролюбиво попита анонимът. — Уверявам ви, че в тях няма нищо абстрактно или фантастично.

— Добре, добре — побърза да се съгласи Ника.

— И тъй. Имало едно време един човек. Той живял с жена си двайсет и осем, е, нека го закръглим на трийсет години. Двамата нямали деца. Това е важно, защото при наличието на деца любовта обикновено се разпилява, а в случая, както знаете, всички чувства са насочени към една точка. Накратко, този човек много обичал… тоест всъщност и сега все още обича жена си. Така да се каже, тя е за него единственият светъл лъч.

Николас слушаше навъсен — предварително знаеше, че разказът ще бъде неприятен, подобен на онзи за заложниците.

Така и стана.

— Но изведнъж се открива, че жена му е болна. Тежко, може би дори неизлечимо — допълни Кузнецов и направи пауза, за да може слушателят да осъзнае, да вникне в казаното.

Фандорин вникна веднага, изразът на лицето му стана мъченически. Николас имаше тази особеност, дори професионална черта: когато някой му разказваше за проблемите си, управителят на „Страната на съветите“ не просто се поставяше на мястото на разказвача, а за известно време сякаш се превръщаше в него. И сега пред очите му веднага се изрисува съответната картина. Как Алтън се връща от преглед, гледа някъде встрани и с неестествено спокоен глас заявява: „Само не се притеснявай, нищо не се знае, той каза, че просто за всеки случай…“ Брррр.

Потръпна, а инквизиторът продължи да излага своя „ребус“:

— Мъжът, естествено, изпада в паника. Започва да се щура. Помощ, вика, хора, помогнете ми, спасете ме! И хора тутакси се намират — да спасяват и да помагат. Щом чуят „помощ“, те веднага долитат и започват да душат дали мирише на пари или не. Замирише ли им, обещават чудеса и дори дават сто процента гаранции. То едно време при проклетия тоталитаризъм нямаше чудеса: ако могат да те излекуват, лекуват те, ако не могат, казват, че медицината е безсилна. Докато днес вече няма невъзможни неща, нали? Резултатът е гарантиран — намигна Кузнецов, явно цитирайки рекламата на „Страната на съветите“. — Само да падат пари. На мъжа обаче парите му свършват и чудесата тутакси секват. Ето ви го ребуса: времето е изтървано, жената умира, нищо не може да се направи. Всъщност не — хищно се усмихна садистът. — Ще ви дообрисувам картинката. Като няма изход — няма, и толкова. Но в случая, представете си, имало спасение. Е, далечко, в Швейцария. Имало там някаква вълшебна клиника и само в нея правели спасителната операция. Да, ама пак удряме на камък: лечението струва толкова пари, че човекът цял живот да работи, пак не може да ги набави. Няма значение колко точно са, важното е, че сумата е нереална. Да я наречем условно един милион. Е, специалисте по безизходиците, какво ще го посъветвате?