Борис Акунин - Турски гамбит

Ераст Петрович пристъпи напред. Изобщо не се бе променил за отсъствието си, само дето беше цивилен, хем издокаран като истинско конте: цилиндър, пелерина, колосана якичка.

— Здравейте, Варвара Андреевна — доброжелателно промълви титулярният съветник. — К-колко ви е порасла косата. Май така все пак по ви отива.

Леко се поклони на Соболев:

— Да ви честитя г-георгиевската сабя, ваше превъзходителство. Това е голяма чест.

На Перепьолкин само кимна и накрая се обърна към кореспондента:

— Салам алейкум, Ануар ефенди.

… В заключителния етап от войната съотношението на силите между враждуващите страни е такова, че опасността от панславянска експанзия, която заплашва южните граници на двуединната империя 71не може повече да се игнорира. Цар Александър и неговите сателити Румъния, Сърбия и Черна гора са концентрирали 700-хиляден железен юмрук, въоръжен с хиляда и петстотин оръдия. Пита се — срещу кого? Срещу деморализираната турска армия, която по най-оптимистични сметки наброява понастоящем не повече от 120 000 изгладнели и наплашени войници?

Никак не е смешно, господа! Само щраус може да не види опасността, надвиснала над цяла просветена Европа. Забавянето е равносилно на смърт. Ако продължаваме със скръстени ръце да наблюдаваме как скитските орди…

„Винер цайтунг“ (Виена)

Фандорин отметна пелерината и в дясната му ръка матово проблесна оксидираната стомана на малък красив револвер. В същата секунда Мизинов щракна с пръсти, в кабинета прекрачиха двама жандарми и насочиха карабините си срещу кореспондента.

— Какъв е тоя цирк?! — ревна Соболев. — Какъв „салам“, какъв „алейкум“? Какъв „ефенди“?

Варя погледна към Шарл. Той бе застанал до стената, скръстил ръце на гърдите, и гледаше титулярния съветник недоверчиво-подигравателно.

— Ераст Петрович — избъбри Варя. — Но нали ходихте в Англия за Маклафлин!

— Варвара Андреевна, ходих до Англия, но изобщо не беше за Маклафлин. Б-бях наясно, че няма да го открия там.

— Но защо тогава не възразихте, когато негово величество… — Варя прехапа език, осъзнавайки, че за малко не издаде държавна тайна.

— Д-доводите ми щяха да бъдат голословни. Пък и все едно трябваше да се отскочи до Европа.

— И какво открихте там?

— Точно каквото очаквах, че интригите на английския кабинет нямат нищо общо. Това първо. Да, в Лондон не ни обичат. Да, гласят се за голяма война. Но чак да убиват вестоносци и да организират диверсии — това е прекалено. Противоречи на британския спортен дух. Същото ми каза и граф Шувалов.

Бях в редакцията на „Д-дейли поуст“ и се убедих в пълната невинност на Маклафлин. Това второ. П-приятелите и колегите му говорят за Шеймъс като за прям и простодушен човек, настроен отрицателно спрямо британската политика и едва ли не свързан с ирландското национално движение. Просто изобщо не прилича на агент на коварния Дизраели.

На връщане — нали ми беше на п-път — минах през Париж, където се забавих известно време. Отбих се в редакцията на „Ревю паризиен“…

Д’Евре мръдна и жандармите трепнаха с карабините в ръце, готови за стрелба. Журналистът демонстративно поклати глава и скри ръцете си зад гърба, под полите на походния си сюртук.

— И се изясни — продължи преспокойно Ераст Петрович, — че в родната му редакция никога не са виждали очите на прочутия Шарл Д’Евре. Това трето. Винаги е изпращал блестящите си статии, очерци и фейлетони по пощата или по телеграфа.

— И какво от това? — възмути се Соболев. — Шарл не е някой паркетен кавалер, той е търсач на приключения.

— Да, при това в д-доста по-голяма степен, отколкото предполага ваше превъзходителство. Разрових се в течението на „Ревю паризиен“ и наяве излязоха много интересни съвпадения. Първите си публикации господин Д’Евре изпраща от България преди десет години — тъкмо по туй време Митхад паша е губернатор на Дунавския вилает, а негов секретар е младият чиновник Ануар. През 1868 година Д’Евре праща от Константинопол серия блестящи скици за нравите в султанския двор. Това е периодът на първото издигане на Митхад паша, когато е извикан в столицата да ръководи Държавния съвет. Година по-късно реформаторът е изпратен на почетно заточение далеч в Междуречието и бойкото перо на талантливия журналист като по вълшебство се премества от Константинопол в Багдад. Три години (а точно това е срокът на губернаторството на Митхад паша в Ирак) Д’Евре пише за разкопките на асирийски градове, за арабските шейхове и за Суецкия канал.