Борис Акунин - Турски гамбит

— Турците не ме притесняват, ваше превъзходителство — проскърца гласът на Перепьолкин. — Да речем, че турците няма да ни закачат — на турците въздухът им свърши. Но главнокомандващият хич няма да ни похвали.

— Това изобщо не е сигурно, Еремей Йонович — хитро присви очи Соболев. — Всички знаят какъв рогач е Ак паша и това може да оправдае какво ли не. А в същото време едно известие, че е превзето предградие на Константинопол, може да свърши много добра работа на негово императорско височество. За пред хората ще ни наругаят, а после ще ни благодарят на ухо. Неведнъж вече е ставало. И изобщо бъдете така добър да не дискутирате след веднъж дадена заповед.

— Absolument! — възхитен поклати глава Д’Евре. — Un tour de genie, Michel! 67Излиза, че вие надминахте превъзходната ми идея. Репортажът ще стане даже по-добър, отколкото си мислех.

Соболев стана и галантно подаде ръка на Варя.

— Имате ли желание да се полюбувате на светлините на Константинопол, Варвара Андреевна?

Композицията пореше мрака, пътуваха бързо, Варя едва сварваше да прочете имената на гарите: Баба-ески, Люле-бургаз, Чорлу. Гари като гари, сякаш някъде из Тамбовска губерния, само дето не са жълти, а бели. Светлинки, стройни силуети на кипариси, веднъж през металната дантела на някакъв мост в реката проблесна лунна пътека.

Вагонът беше удобен, с плюшени седалки и голямо абаносово писалище. Конвоят заедно с Гюлнора — бялата кобила на Соболев — се бе разположил в купето за свитата. Оттам току долиташе цвилене — Гюлнора още не можеше да дойде на себе си след нервната процедура по товаренето. В салона пътуваха самият генерал, Варя, Д’Евре и неколцина офицери, в това число и Митя Гридньов, който мирно дремеше в ъгъла. Офицерите се тълпяха около Перепьолкин, който отмяташе придвижването на влака по картата, пушеха, кореспондентът записваше нещо в тефтера си, а Варя и Соболев бяха застанали малко встрани, при прозореца и водеха важен разговор:

— … Мислех, че е любов — тихичко се изповядваше Мишел, взирайки се уж в мрака зад прозореца, но Варя знаеше, че всъщност гледа нейното отражение в стъклото. — Впрочем, защо да ви лъжа. Не съм мислил за любов. Главната ми страст е честолюбието, всичко останало е далеч назад. Такъв съм си. Но честолюбието не е грях, ако преследва висша цел. Аз вярвам в своята звезда и в своята съдба, Варвара Андреевна. Звездата ми е ярка, а съдбата особена. Усещам го в сърцето си. Още докато бях юнкер…

— Говорехте за жена си — меко го върна Варя към интересната тема.

— А, да. От честолюбие се ожених, признавам си. Беше грешка. Остави честолюбието да те води срещу куршумите, но пред олтара — за нищо на света. Как стана ли? Бях се върнал от Туркестан. Вече те огряват първите лъчи на славата, но ти пак си плебеят, парвенюто, миришеш на партенки. Дядо ти е започнал като прост войник. А тя е княжна Титова. Родът й води летоброенето си от Рюрик 68. Направо от гарнизона прекрачваш във висшето общество. Как да не се поблазниш?

Соболев приказваше отривисто, с горчивина и като че ли искрено. Варя оцени тая искреност. Досещаше се, разбира се, накъде бие. Все още имаше време да го прекъсне, да отклони разговора в друга посока, но не и достигна воля. Че и на кого ли би достигнала?

— Много бързо разбрах, че висшето общество не е за мен. Този климат не ми понася на организма. Така си живеем — аз на походи, тя в столицата. Щом свърши тая война, ще поискам развод. Вече мога да си го позволя, заслужих го. Кой ще ме съди — все пак съм герой. — Соболев се усмихна лукаво. — Какво ще кажете, Варенка?

— За кое? — попита тя с невинно изражение. Проклетата кокетна природа — направо ликува. За какво, всъщност, й е това признание, само усложнява нещата, ама не, пак се чувстваш като на празник.

— Да се развеждам ли, или не?

— Сам трябва да си го решите. (Сега, ей сега ще ги произнесе ония думи).

Соболев въздъхна тежко и се хвърли с главата напред:

— Отдавна се вглеждам във вас. Умна сте, искрена, смела, имате характер. Тъкмо такава спътница в живота ми трябва. С вас ще стана още по-силен. Пък и вие няма да съжалявате, кълна ви се… С две думи, Варвара Андреевна, смятайте, че ви правя официално…

— Ваше превъзходителство! — провикна се Перепьолкин, мътните го взели. — Сан Стефано! Слизаме ли?

Операцията премина като по вода. Разоръжиха стъписаната охрана на гарата (смехория — шестима сънени войници), пръснаха се повзводно из града.

Соболев изчакваше на гарата да утихнат редките изстрели из улиците. Всичко свърши за близо половин час. Загубите възлязоха на един ранен, и той май ранен в суматохата от своите.